Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Трябва да престанеш да ме зяпаш — каза тя.

Димка се почувства глупаво.

— Не те зяпах — отвърна той, макар очевидно да не беше вярно.

Наталия не обърна внимание на думите му.

— Ако продължаваш, даже мъжете ще забележат.

— Съжалявам. Не мога да се въздържа — Димка беше съсипан. Това не беше интимният радостен разговор, който той си представяше.

— Никой не бива да разбира какво сме направили — тя изглеждаше уплашена.

Димка имаше чувството, че говори с друг човек, а не с ведрото сексапилно момиче, което го беше съблазнило онзи ден.

— Е, не ми влиза в плановете да обикалям и да разправям на хората, но не знаех, че е държавна тайна.

— Аз съм омъжена!

— Имаш ли намерение да останеш с Ник?

— Що за въпрос е това?

— Имате ли деца?

— Не.

— Хората се развеждат.

— Съпругът ми никога няма да се съгласи.

Димка я зяпна. Очевидно това не беше краят на историята: една жена можеше да получи развод против волята на съпруга си. Разговорът всъщност не беше за правната страна на нещата. Нещо хвърляше Наталия в паника.

— Все пак, защо го направи? — попита Димка.

— Мислех, че всички ще умрем!

— И сега съжаляваш?

— Аз съм омъжена! — повтори тя.

Това не отговаряше на въпроса му, но Димка предполагаше, че няма да получи нещо повече от нея.

Борис Козлов, друг от сътрудниците на Хрушчов, се провикна през лавката:

— Димка! Хайде!

Димка стана.

— Можем ли скоро пак да поговорим? — прошепна той.

Наталия сведе поглед и нищо не каза.

— Димка, да вървим! — настоя Козлов.

Той тръгна.

Президиумът обсъждаше предложението на Хрушчов през по-голямата част от деня. Имаше усложнения. Щяха ли американците да настояват на инспекции на ракетните площадки, за да се уверят, че не са действащи? Щеше ли Кастро да приеме инспекция? Щеше ли Кастро да обещае, че няма да приема ядрено оръжие от никоя друга страна, например от Китай? Все пак Димка беше на мнение, че това засега е най-добрата надежда за мир.

Междувременно си мислеше за Нина и Наталия. Преди разговора сутринта смяташе, че от него зависи да избере една от двете жени. Сега осъзна, че се е заблуждавал, че изборът е негов.

Наталия нямаше да напусне съпруга си.

Разбра, че е луд по нея така, както никога не е бил по Нина. Всеки път, щом на вратата на кабинета му се почукаше, той се надяваше, че е Наталия. В спомените си отново и отново повтаряше времето, което прекараха заедно, и като обсебен чуваше пак всичко казано от нея, чак до незабравимото „О, Димка, обожавам те“.

Не беше обичам те, но беше близо.

Тя обаче нямаше да се разведе.

Все пак, Наталия беше тази, която той искаше.

Значи трябваше да каже на Нина, че връзката им е приключила. Не можеше да продължава с момиче, което харесваше на второ място. Нямаше да е честно. Във въображението си чуваше как Валентин се присмива на скрупулите му, но не можеше иначе.

Но Наталия имаше намерение да остане със съпруга си. Така Димка нямаше да има никоя.

Щеше да каже на Нина довечера. Четиримата щяха да се срещнат в апартамента на момичетата. Той щеше да отведе Нина настрани и да й каже… какво? Стори му се по-трудно, когато помисли за истинските думи. „Хайде“, каза си той, „писал си речи за Хрушчов, можеш да напишеш една и за себе си.“

Връзката ни приключи… Не искам да се виждаме повече… Мислех, че съм влюбен в теб, но осъзнах, че не съм… Беше забавно…

Всичко, за което помисли, звучеше жестоко. Нямаше ли мил начин да се каже? Може би не. Ами голата истина? Срещнах друга и наистина я обичам…

Това звучеше най-зле.

Към края на следобеда Хрушчов реши, че Президиумът трябва да направи публична демонстрация на добра воля в международните отношения, като иде en masse в Болшой театр, където американецът Джеръм Хайнс пееше в „Борис Годунов“, най-популярната руска опера. Сътрудниците също бяха поканени. Димка помисли, че идеята е глупава. Кой щеше да се заблуди? От друга страна, установи, че изпитва облекчение, задето можеше да отложи срещата си с Нина, от която вече се ужасяваше.

Обади се на работното й място и я хвана тъкмо на излизане.

— Няма да успея тази вечер — каза той. — Трябва да ида в Болшой с началството.

— Не можеш ли да се измъкнеш? — попита тя.

— Шегуваш ли се? — човек, който работи за генералния секретар, по-скоро би пропуснал погребението на майка си, отколкото да не се подчини.

— Искам да те видя.

— Дума да не става.

— Ела след операта.

— Късно ще е.