Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Няма нищо. Случаят е извънреден.

— На ъгъла на улицата има дрогерия.

Джордж остави чашата и навлече палтото.

— Мога ли да те помоля за още по-голяма услуга?

— Разбира се.

— Трябват ми дамски превръзки. Мислиш ли, че можеш да ми купиш една кутия?

Той се подвоуми. Мъж да купува дамски превръзки?

— Не, не, искам твърде много. Забрави — каза тя.

— По дяволите, какво ще ми направят, ще ме арестуват ли?

— Марката е Котекс.

Джордж кимна.

— Веднага се връщам.

Смелостта му не продължи дълго. Когато стигна дрогерията, страшно се смути. Каза си да се стегне. Е, неудобно беше. Мъжете на неговата възраст рискуваха живота си във виетнамските джунгли. Колко лошо можеше да е това тук?

В дрогерията имаше три каси на самообслужване и един щанд. Аспирините не бяха на рафтовете, а се продаваха на щанда.

За изумление на Джордж, дамските санитарни продукти — също.

Взе картон с шест бутилки Кока-Кола. Мария кървеше, значи й трябваха течности. Но той не можеше да отлага ужаса повече.

Отиде на щанда.

Аптекарката беше бяла жена на средна възраст. „Да си имам късмета“, помисли Джордж.

Сложи Кока-Колата на щанда и рече:

— Трябва ми аспирин, моля.

— Каква опаковка? Имаме малки, средни и големи шишенца.

Джордж се сащиса. Ами ако го попиташе и за размера на дамските превръзки?

— Ъ, май голяма.

Аптекарката сложи на щанда голямо шише аспирин.

— Друго?

Зад него се нареди млада жена с метална кошница, пълна с козметика. Явно щеше да чуе всичко.

— Друго? — повтори аптекарката.

Хайде, Джордж, бъди мъж.

— Трябва ми кутия дамски превръзки — рече той. — Котекс.

Младата жена зад него сподави кикота си.

Аптекарката го погледна над очилата.

— Млади човече, да не сте се хванали на бас с някого?

— Не, госпожо! — възмути се той. — Трябват на една дама, която се чувства твърде зле, за да дойде до магазина.

Тя го огледа от глава до пети, оцени тъмносивия костюм, бялата риза, семплата вратовръзка и сгънатата бяла кърпичка в джобчето. Джордж се радваше, че не изглежда като студент, който си бие шега.

— Добре. Вярвам Ви — пресегна се под тезгяха и взе кутия.

Джордж зяпна в ужас. Думата Котекс беше отпечатана отстрани с грамадни букви. И ще носи това на улицата?

Аптекарката се досети какво мисли.

— Предполагам, че ще искате да ги опаковам.

— Да, моля.

С бързи и ловки движения тя опакова кутията в кафява хартия и я прибра в торбичка с аспирина.

Джордж плати.

Аптекарката го изгледа строго, после поомекна.

— Съжалявам, че се усъмних във Вас. Трябва да сте добър приятел на някое момиче.

— Благодаря — отговори Джордж и бързо излезе.

Потеше се, въпреки октомврийския хлад.

Върна се в жилището на Мария. Тя изпи три аспирина, после се отправи по коридора към банята, стиснала увитата кутия.

Джордж остави Кока-Колата в хладилника, после огледа наоколо. Забеляза етажерка с правна литература над малко писалище, върху което бяха наредени снимки в рамки. Една семейна група, според него, бяха родителите й заедно с възрастен свещеник, който трябва да беше изтъкнатият дядо. На друга снимка беше Мария в тогата от дипломирането. Имаше и снимка на президента Кенеди. Мария имаше телевизор, радио и грамофон. Разгледа плочите й. Видя, че харесва най-новата попмузика: Кристълс, Литъл Ива, Букър Ти и Ем Джийс. На масата до леглото беше нашумелият роман Корабът на глупците.

Докато Мария беше навън, телефонът иззвъня.

Джордж вдигна.

— Това е телефонът на Мария.

— Мога ли да говоря с Мария, извинете? — попита мъжки глас.

Гласът беше смътно познат, но Джордж не можа да определи чий е.

— Излезе за малко — каза той. — Кой е… Изчакайте, тъкмо влиза.

Мария грабна слушалката.

— Ало? О, здрасти… Един приятел, донесе ми аспирин… О, не твърде зле, ще се оправя…

— Ще изляза навън, за да говориш насаме — каза Джордж.

Той никак не одобряваше любовника на Мария. Даже и да беше женен, скапанякът трябваше да е тук. Тя беше забременяла от него, значи той трябваше да се погрижи за нея след аборта.

Този глас… Джордж го беше чувал и преди. Наистина ли познаваше любовника на Мария? Нямаше да е изненада, ако беше някой колега, както предположи майка му. Но гласът по телефона не беше на Пиер Селинджър.

Момичето, което му беше отворило, мина край него на излизане. Усмихна му се, като го видя да стои пред вратата като наказано момче.

— Да не сте се държали неприлично в клас?