Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Сутрешната среща започна в десет, а Джордж мислеше, че войната ще избухне преди единадесет.

Технически, това беше Изпълнителният комитет на Съвета за национална сигурност, накратко ЕксКом. На практика президентът Кенеди викаше всеки, за когото смяташе, че може да помогне в кризата. Брат му Боби винаги присъстваше.

Съветниците седяха на тапицирани с кожа столове около дългата, прилична на ковчег, маса. Сътрудниците им седяха на подобни столове край стените. Напрежението беше задушаващо.

Статусът на Стратегическото въздушно командване беше променен на ОТПОЛ-2, нивото точно преди предстояща война. Всеки бомбардировач на ВВС беше в готовност. Много от самолетите се намираха непрестанно във въздуха, натоварени с ядрени оръжия — патрулираха над Канада, Гренландия и Турция, възможно най-близо до съветските граници. Всеки бомбардировач имаше предварително зададена цел в Съветския съюз.

Избухнеше ли война, американците щяха да отприщят ядрена буря, която да изравни със земята всеки голям съветски град. Милиони щяха да умрат. Русия нямаше да се възстанови и след сто години.

А Съветският съюз трябва да имаше подобни планове за Съединените щати.

В десет блокадата влезе в сила. По всеки съветски кораб на петстотин мили от Куба вече можеше да се стреля. Първото прихващане на съветски кораб с ракети от американския Есекс се очакваше между десет и половина и единадесет. А в единадесет може би всички вече щяха да са мъртви.

Началникът на ЦРУ Джон Маккоун започна с преглед на всички съветски съдове на път за Куба. Говореше монотонно и всички започнаха да губят търпение, затова напрежението се засили. Кои съветски кораби трябваше да бъдат прихванати първи от военноморския флот? Какво щеше да стане после? Щяха ли Съветите да позволят проверка на техните кораби? Щяха ли да открият огън по американските кораби? И какво трябваше да прави флотът тогава?

Докато групата се мъчеше да отгатне мислите на колегите си в Москва, един сътрудник донесе на Маккоун бележка. Маккоун беше елегантен шестдесетгодишен мъж. Беше бизнесмен и Джордж подозираше, че професионалистите в ЦРУ не му казват всичко, което правят.

Сега той надзърна през очилата си без рамки в бележката. Тя явно го озадачи. Най-сетне каза:

— Господин президент, току-що получихме сведения от военноморското разузнаване, че всичките шест съветски кораба, които сега се намират в кубински води, или са спрели, или са обърнали курса.

„Какво, по дяволите, означава това“, замисли се Джордж.

Държавният секретар Дийн Ръск, плешив и с месест нос, попита:

— Какво имате предвид под кубински води?

Маккоун не знаеше.

— Повечето от тези кораби са с курс от Куба към Съветския съюз… — каза Боб Макнамара, президентът на Форд, когото Кенеди назначи за министър на отбраната.

— А защо сами не разберем? — прекъсна го раздразнително президентът. — За кораби, които отплават от Куба ли говорим, или за кораби, които плават към Куба?

— Ще разбера — рече Маккоун и излезе.

Напрежението се покачи още малко.

Джордж винаги си беше представял извънредните срещи в Белия дом като свръхестествено заредени — всеки снабдява президента с точни сведения, за да може той да отсъди мъдро. А това сега беше най-голямата възможна криза и цареше объркване и неразбиране. Джордж се боеше още повече.

Когато Маккоун се върна, каза:

Всички кораби плават на запад, към Куба — той изброи имената на шестте съда.

После заговори Макнамара. Беше на четиридесет и шест и изразът „момче чудо“ беше измислен за него, когато изведе компанията Форд мотор от загуба към печалба. Президентът Кенеди му вярваше повече, отколкото на всеки друг тук, с изключение на Боби. Сега Макнамара посочи по памет разположението на шестте кораба. Повечето все още се намираха на стотици мили от Куба.

Президентът беше нетърпелив.

— Сега, Джон, какво казват, че правят с тях?

— Или са спрели, или са обърнали курса — отговори Маккоун.

— Това всички съветски кораби ли са, или само избрани?

— Избрани. Общо са двадесет и четири.

Макнамара отново се намеси с ключова информация:

— Явно това са корабите, които се намират най-близо до линията, очертана от карантината.

— Съветите явно се отдръпват от ръба — прошепна Джордж на седналия до него Скип Дикерсън.

— Искрено се надявам да си прав — тихо отговори Скип.

— Не планираме да заловим някой от тези съдове, нали? — попита президентът.