Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Пьотр беше бавен и нежен любовник. Успяваше да я доведе до трескаво очакване, после мъчително да се отдръпне. Променяше позите по няколко пъти, полагаше я по гръб, после заставаше на колене зад нея, после я караше да го възседне. Пас не беше груб, а енергичен и Таня се остави на вълнението и удоволствието.

После тя свари яйца и кафе. Пас включи телевизора и двамата гледаха речта на Кастро, докато се хранеха.

Кастро седеше пред кубинското знаме, чиито широки синя и бяла ивици изглеждаха черна и бяла на екрана. Както винаги, беше в бойна униформа, а единственият знак за ранга му беше звездата на еполета. Таня никога не го беше виждала в цивилен костюм, нито пък в помпозните окичени с медали униформи, които бяха толкова любими на комунистическите вождове другаде.

Таня усети прилив на оптимизъм. Кастро не беше глупак. Знаеше, че не може да победи Съединените щати във война, дори и със Съветския съюз на своя страна. Със сигурност щеше да излезе с някакъв театрален жест на помирение, някаква инициатива, която да промени положението и да обезвреди тази бомба с часовников механизъм.

Гласът му беше висок и дрезгав, но той говореше със завладяваща страст. Рошавата брада му придаваше вид на месия, който вика в пустинята, макар очевидно да се намираше в телевизионно студио. Черните му вежди изразително шаваха по високото чело. Жестикулираше с едрите си ръце и понякога размахваше пръст като учител, за да възпре несъгласието; често стискаше юмрук. От време на време стисваше дръжките на стола, все едно се мъчеше да се удържи да не полети като ракета. Явно нямаше текст на речта, нямаше даже бележки. Лицето му показваше раздразнение, гордост, презрение, гняв — но никога съмнение. Кастро живееше в една вселена на увереност.

Точка по точка той атакува телевизионното обръщение на Кенеди, което беше излъчено на живо по радиото за Куба. Подигра се с апела на Кенеди към „несвободния народ на Куба“. Презрително каза: „Ние не сме суверенни по милостта на янките“.

Но не каза и дума за Съветския съюз и за ядрените оръжия.

Речта продължи деветдесет минути. Беше изпълнена в духа на Чърчиловия магнетизъм: храбрата малка Куба ще устои на нападателната Америка и никога няма да се предаде. Речта със сигурност рязко повдигна духа на кубинците. Но иначе не промени нищо. Таня остана горчиво разочарована и дори се уплаши повече. Кастро не направи и опит да предотврати войната.

В края той извика: „Родина или смърт, ние ще победим!“. После скокна от стола и се завтече вън от студиото, все едно нямаше и минута за губене, понеже беше тръгнал да спасява Куба.

Таня погледна Пас. Очите му блестяха от сълзи.

Целуна го, после пак се любиха на дивана пред трепкащия екран на телевизора. Този път беше по-бавно и по-приятно. Таня се отнасяше с Пас така, като някога Пьотр се отнасяше с нея. Не беше трудно да обожава тялото му, а това несъмнено му се харесваше. Стискаше мишците му, целуваше зърната на гърдите му, заравяше пръсти в косата му.

— Толкова си красив — шепнеше тя и смучеше меката част на ухото му.

После, както лежаха и пушеха пура, чуха шум навън. Таня отвори балконската врата. Докато Кастро говореше по телевизията, градът беше стихнал, но сега хората излизаха по тесните улици. Беше нощ и някои носеха свещи и факли. Журналистическите инстинкти на Таня оживяха.

— Трябва да изляза — каза тя на Пас. — Това ще е голяма история.

— Ще дойда с теб.

Облякоха се набързо и излязоха. Улиците бяха мокри, но дъждът беше престанал. Излизаха още и още хора. Цареше празнична атмосфера. Всички викаха радостно или крещяха лозунги. Мнозина пееха националния химн „Ла Баямеса“. В мелодията нямаше нищо латиноамериканско — звучеше повече като немска кръчмарска песен — но пеещите вярваха във всяка дума.

Докато Таня и Пас маршируваха с тълпите по уличките на стария град, Таня забеляза, че много от хората са се въоръжили. Поради липсата на оръжие носеха градински сечива, ножове мачете, кухненски ножове и касапски сатъри, все едно щяха да водят ръкопашен бой с американците на „Малекон“.

Спомни си, че един Боинг Б-52 Стратофортрес на американските ВВС носи около тридесет тона бомби.

„Бедни глупци“, горчиво размишляваше тя, „каква полза от вашите ножове срещу това?“

Джордж никога не се беше чувствал по-близо до смъртта, отколкото в Кабинета в Белия дом в сряда, двадесет и четвърти октомври.