Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Гласът на Стивънсън продължи да се носи отмерено и сухо, но някак зареден с нападателност.

— Първото доказателство показва района северно от селото Канделария, близо до Сан Кристобал, на югозапад от Хавана. На първата снимка виждате селото в края на август 1962 — тогава то представляваше само кротка провинция.

Делегатите и всички останали се тълпяха край стативите и опитваха да видят това, за което говореше Стивънсън.

— Втората снимка показва същия район в един ден от миналата седмица. Появили са се няколко палатки и превозни средства, появили са се нови странични пътища, а главният път е поправен.

Стивънсън замълча и залата утихна.

— Третата снимка, направена само двадесет и четири часа по-късно, показва условия за настаняването на батальон за ракети със среден обсег — каза той.

Възклицанията на делегатите се сляха в изненадано жужене.

Стивънсън продължи. Показани бяха още снимки. До този момент някои държавни ръководители бяха вярвали на твърденията на Съветския съюз. Сега всички знаеха истината.

Зорин седеше с каменно лице и не казваше нищо.

Джордж вдигна поглед от телевизора и видя да влиза Лари Мохини. Погледна го накриво — при последния им разговор Лари му се беше ядосал. Сега обаче изглеждаше дружелюбен.

— Здрасти, Джордж — рече той, все едно никога не бяха разменяли остри думи.

— Какви са новините от Пентагона? — попита неутрално Джордж.

— Дойдох да ви предупредя, че ще се качим на един съветски кораб — каза Лари. — Президентът взе решението преди няколко минути.

Сърцето на Джордж забърза.

— По дяволите. Тъкмо си мислех, че нещата може да се успокоят.

Мохини продължи:

— Явно той мисли, че карантината нищо не значи, ако не прихванем и проверим поне един подозрителен кораб. Вече го критикуват, защото пуснахме един петролен танкер.

— Какъв род кораб ще задържим?

— Марукла, ливански товарен кораб с гръцки екипаж, нает от съветското правителство. Отплавал е от Рига и се твърди, че кара хартия, сярна киселина и резервни части за съветски камиони.

— Не мога да си представя Съветите да поверят ракетите си на гръцки екипаж.

— Ако си прав, няма да има проблем.

Джордж си погледна часовника.

— Кога ще стане това?

— В Атлантическия океан вече е тъмно. Ще трябва да почакат до сутринта.

Лари си тръгна, а Джордж се запита доколко опасно е това. Трудно беше да разбере. Ако Марукла беше невинен кораб както твърдяха, навярно прихващането щеше да мине без насилие. Но какво щеше да стане, ако носеше ядрено оръжие? Президентът Кенеди беше взел поредното рисковано решение.

И беше прелъстил Мария Самърс.

Джордж не беше много изненадан, че Кенеди има връзка с черно момиче. Ако половината от клюките бяха верни, президентът не беше много придирчив към жените. Тъкмо обратното: харесваше зрели жени и девойки, блондинки и брюнетки, равни нему светски дами и празноглави машинописки.

За миг Джордж се запита има ли Мария представа, че е само една от многото.

Президентът Кенеди нямаше силни предразсъдъци по отношение на расата и винаги я беше смятал за чисто политически въпрос. Макар да не пожела да се снима с Пърси Марканд и Бейб Лий от страх, че може да загуби гласове, Джордж го беше виждал бодро да се здрависва с чернокожи мъже и жени, да бъбри и да се смее, спокоен и отпуснат. Чувал беше също, че Кенеди е присъствал на партита с проститутки от всякакви раси, но не знаеше верни ли са тези слухове.

Но коравосърдечието му беше потресло Джордж. Не процедурата, през която Мария беше преминала — но и тя беше достатъчно неприятна — а фактът, че беше сама. Мъжът, от когото Мария беше забременяла, трябваше да я вземе след операцията, да я заведе у дома и да стои с нея, докато се увери, че е добре. Телефонното обаждане не беше достатъчно. Това, че е президент, не беше извинение. Джак Кенеди беше паднал много в очите на Джордж.

Тъкмо когато мислеше за мъжете, заради чиято безотговорност момичетата забременяваха, влезе родният му баща.

Джордж се удиви. Грег никога досега не беше посещавал този кабинет.

— Здравей, Джордж — каза той и двамата си стиснаха ръцете, все едно не са баща и син. Грег носеше омачкан костюм от някакъв мек син раиран плат, който май съдържаше и кашмир. „Ако мога да си позволя такъв костюм“, рече си Джордж, „ще гледам да е изгладен“. Често си мислеше това, когато виждаше Грег.

— Не очаквах това — рече той. — Как си?

— Просто минавах край вашата врата. Искаш ли да си вземем по кафе?