Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Не съм убедена, че и аз вярвам.

— Какво? Не говориш сериозно.

— Ако бях използвала противозачатъчни, нямаше да имам теб.

— Но ти не искаш да откажеш на другите жени правото да избират.

— Ох, не ставай свадлив. Не искам да забраня противозачатъчните — тя му се усмихна с обич. — Просто се радвам, че когато бях на шестнадесет, бях невежа и неразумна.

Джаки стана.

— Ще сложа кафе — на вратата се звънна. — Ще видиш ли кой е?

Джордж отвори предната врата на хубаво чернокожо момиче малко над двадесетгодишно, облечено в тесни панталони с дължина седем осми и свободен пуловер. Момичето се изненада да го види.

— О, извинете. Мислех, че това е домът на госпожа Джейкс.

— Така е. Аз съм на гости.

— Баща ми ме помоли пътем да оставя това — тя му подаде книга със заглавие Корабът на глупците. Чувал беше заглавието и преди: книгата беше бестселър. — Предполагам, че татко я е заел от госпожа Джейкс.

— Благодаря — рече Джордж, взе книгата и любезно додаде — Няма ли да влезете?

Тя се поколеба.

Джаки застана на кухненската врата. Оттам можеше да види кой е отпред — къщата не беше голяма.

— Здравей, Синди. Тъкмо говорех за теб. Влез, сварила съм прясно кафе.

— Наистина мирише хубаво — отговори Синди и пристъпи вътре.

— Може ли да пием кафето в салона, мамо? — попита Джордж. — Почти е време за обръщението на президента.

— Не искаш да гледаш телевизия, нали? Седни и си поговори със Синди.

Джордж отвори вратата на салончето и попита Синди:

— Имате ли нещо против да гледаме президента? Ще каже нещо важно.

— Откъде знаете?

— Помагах за написването на речта.

— Тогава трябва да гледам.

Влязоха. Дядото на Джордж, Лев Пешков, беше купил и обзавел тази къща за Джаки и Джордж през 1949. След това Джаки гордо отказваше да вземе каквото и да е от Лев, освен таксите за училището и колежа на Джордж. Със скромната си заплата тя не можеше да си позволи да сменя обзавеждането, затова салонът се беше променил малко през изминалите тринадесет години. Джордж го харесваше така: тапицерия с ресни, ориенталски килим, бюфет за порцелана. Беше старомодно, но уютно.

Главната новост беше телевизорът РСА Виктор. Джордж го включи и зачакаха зеленият екран да загрее.

Синди каза:

— Майка Ви работи в Университетския дамски клуб с татко, нали така?

— Точно така.

— Следователно не е било нужно аз да оставям книгата. Можеше да й я върне утре, на работа.

— Да.

— Нагласили са го.

— Знам.

Синди се закиска.

— О, добре де, какво толкова.

Джордж я хареса заради това.

Джаки влезе с поднос. Докато налее кафето, президентът Кенеди вече се беше появил на черно-белия екран и казваше: „Добър вечер, съграждани“. Седеше зад бюро. Пред него имаше малка катедра с два микрофона. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и тясна вратовръзка. Джордж знаеше, че сенките от страшното напрежение по лицето му са прикрити с телевизионния грим.

Когато каза, че Куба е в състояние да нанесе ядрен удар в Западното полукълбо, Джаки пое дълбоко дъх, а Синди възкликна:

— О, Боже мой!

Четеше от листовете на катедрата с плосък бостънски акцент, „твърда“ информация ставаше „твъъда“, а „рапорт“ — „рапоът“. Говореше безизразно, почти скучно, но думите му бяха наелектризиращи.

— Накратко, всяка от тези ракети може да удари Вашингтон, окръг Колумбия…

Джаки тихичко изпищя.

— … Панамския канал, Кейп Канаверал, Мексико сити…

— Какво ще правим? — попита Синди.

— Почакайте — отвърна Джордж. — Ще видите.

— Как е станало възможно това? — учуди се Джаки.

— Съветите са коварни — каза Джордж.

Кенеди продължи.

— Ние нямаме желание да господстваме над никоя страна или да я превземаме, или да налагаме нашата система на други народи.

В този момент за Джаки би било обичайно да направи презрителна забележка за нападението в Залива на свинете, но сега тя стоеше над отбелязването на политически точки.

Камерата приближи, когато Кенеди каза:

— За да се спре това офанзивно струпване, е започната строга карантина на цялата офанзивна военна техника, която пътува към Куба.

— Каква полза? — обади се Джаки. — Ракетите вече са там — сам го каза току-що!

Бавно и подчертано президентът каза:

— Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския съюз над Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския съюз.