Джон Фаулз - Аристос

Самите ние сме длъжни да установим справедливост в нашия свят; и колкото повече позволяваме на вярата в живота след смъртта да запада, като същевременно не правим почти нищо, за да поправим очебийната несправедливост в нашия свят, на толкова по-голяма опасност се излагаме.

11

Нашият свят има зле конструиран двигател. Макар в продължение на много векове да е използвал като гориво именно този мит, той така и не е успял да загрее, да вдигне нужната температура и да достигне нужните обороти. А сега нивото на горивото е застрашително ниско. Затова не е достатъчно да останем на позициите на агностицизма. Длъжни сме да заложим на другия кон: имаме само един живот и той приключва с пълното изчезване както на съзнанието, така и на тялото.

12

Онова, което има значение, не е нашето вечно обричане на адските мъки или нашето спасение в отвъдното, а мъките и спасението на ближните ни в реалния свят.

13

Втората причина да ненавиждаме смъртта е, че тя почти винаги идва неочаквано рано. Ние страдаме от илюзия, сходна с тази за привлекателността на задгробния живот, като си въобразяваме, че ще сме по-щастливи, ако можем да живеем вечно. Животинските желания винаги са насочени към продължаване на всичко онова, което ги задоволява. Само допреди двеста години човек, доживял четирийсетгодишна възраст, вече е надхвърлял средната реална продължителност на живота по онова време; а вероятно след още сто години столетниците ще бъдат колкото са доживелите до седемдесетгодишна възраст сега. Но и те все така ще бленуват за по-дълъг живот.

14

Функцията на смъртта е да внесе напрежение в живота; и колкото повече увеличаваме продължителността и осигуреността на индивидуалното съществуване, толкова повече напрежение отстраняваме от него. Всяко наше приятно преживяване носи и слаб, но вледеняващ и ужасяващ намек за последната закуска на осъдения на смърт, ехо от завладяващото със своята дълбочина чувство на поета, убеден в наближаването на смъртта, на младия войник, осъзнаващ, че влиза в битка, обречен на сигурна гибел.

15

Всяко изпитано удоволствие е едно удоволствие по-малко за нас; всеки изживян ден — още един ден по-малко от живота ни. Не можем да приемем, че радостите на всеки наш ден и безвъзвратното му отминаване вървят ръка за ръка. Съществуването ни е скъпоценно именно поради тази неделимост на стойността и ограничеността му във времето — тоест качеството и времетраенето му — които са неделими като времето и пространството според теорията на относителността.

16

Удоволствието е продукт на смъртта, не бягство от нея.

17

Ако имаше доказателство за съществуването на задгробен живот, истинският ни живот щеше да е непоправимо ограбен. Щеше да бъде лишен от смисъл, а самоубийството да се превърне в добродетел. Единственият възможен рай е този, в който няма да знам, че някога съм съществувал.

18

През XX век се наблюдават две тенденции: погрешната — да „укротиш“ смъртта, да се престориш, че тя е като живота; а другата — да погледнеш смъртта право в очите. „Укротителите“ й вярват в задгробния живот; те изпълняват сложни ритуали за преминаване в отвъдното. Те изразяват отношението си към смъртта, като употребяват евфемизми; тя е „преход в отвъдното“ или „отиване на по-добро място“. Действителният процес на смъртта и разложението е цензуриран. Тези хора се намират в същото умствено и душевно състояние, в каквото са се намирали и древните египтяни.

19

„Преминаването“ е визуално неточна аналогия. Знаем, че преминаващите обекти, каквито постоянно виждаме всеки ден, съществуват както преди, така и след преминаването, на което сме станали свидетели; ето така стигаме до нелогичното и погрешно третиране на живота като подобно преминаване.

20

Смъртта е в нас и извън нас; тя е навсякъде около нас — във всяка стая, на всяка улица или поле, във всяка кола, във всеки самолет. Тя е онова, което ние не сме във всеки миг от нашето съществуване, а всеки миг от нашето съществуване е онзи, предшестващ поредното хвърляне на заровете. Ние постоянно играем на руска рулетка.

21

Състоянието на смърт е крачка към нищото, към небитието. Умирайки, ние конституираме „Бога“. Нашите тленни останки, паметниците ни, спомените, които оставяме у тези, които ни надживяват, продължават да съществуват; всички те не конституират „Бога“, а процеса. Тези тленни останки обаче са само вкаменени следи, свидетелстващи за нашето предишно съществуване, а не за битието ни. Всички велики религии се стараят да докажат, че смъртта не е фатална, че ни очаква друг живот. Но защо само за хората? Или защо само за хората и за животните? Защо не и за неодушевените предмети? И от кой момент е започнал за хората този друг живот? Преди синантропа 9или след това?