Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Фарнезе отстранява Ян Хинкарт и възстановява на поста му Великия магистър на Турн и Таксис — Леонард І. Но за монопола на Турн и Таксис настъпват несигурни времена. С цел неутрализиране на силните протестантски настроения сред Бохемския клон на фамилията, император Рудолф ІІ преустановява за известно време своята протекция. Настъпва упадък в пощенските операции.

Най-вероятно Тристеро си е представил картината на целия континент, обхванат от дейността на тази могъща (макар временно разклатена и отслабена) организация, чието ръководство би могло да попадне в ръцете на Ян Хинкарт, и това го подтиква да създаде своя собствена пощенска мрежа. Изглежда той е психически неуравновесен човек, готов по всяко време да се появи на някой прием или церемония и да подхване реч. Темата му винаги се свежда до едно: обезнаследяването. Пощенският монопол е във владение на Оайн по правото на меча, а Оайн по кръвно право принадлежи на Тристеро. Той се назовава El Desheredado, Обезнаследения и облича своите последователи в черни ливреи, черни, за да символизират единственото, което наистина им принадлежи в тяхното изгнание — нощта. Скоро добавя към своята иконография пощенския рог със сурдинка и мъртъв язовец с вирнати нагоре крака (някои хора, свързвайки го с шапките от кожа на язовец, които носели първите куриери от Бергамска област, твърдят, че името Таксис произлиза от италианското tasso, язовец). Тристеро започва тайна кампания на пречки и спънки, грабежи и терор по протежение на пощенските маршрути на Турн и Таксис.

Следващите няколко дни Едипа прекара в различни библиотеки и в откровени разговори с Емъри Борц и Чингис Коен. Изпитваше известни страхове за тяхната безопасност, предвид случващото се с всички нейни познати. На другия ден след прочитането на „Пътешествията“ на Блоб, заедно с Борц, Грейс и абсолвентите, Едипа отиде на погребението на Рандолф Дриблет, изслуша, покрусеното, безпомощно прощално слово на по-младия му брат, дълго гледа плачещата майка, призрачна на фона на следобедния смог, а вечерта се върна да постои край гроба и да посръбне калифорнийско мискетово вино, от което, докато беше жив, Дриблет бе изпил цели бъчви. Нощта беше безлунна, черен като конниците на Тристеро смог забулваше звездите. Едипа седеше на земята с вече простинал задник и се питаше дали, както бе подметнал онази вечер Дриблет изпод душа, заедно с него не е отлетяла безследно и някаква част от нея самата. Навярно мозъкът й ще продължи да изпраща импулси към напълно атрофирали, въображаеми психични мускули, ще бъде заблуждаван от една илюзорна същност, тъй както инвалидът изпитва измамни усещания в ампутирания си, вече несъществуващ крайник. Някой прекрасен ден тя може би ще успее да замени липсващата част от своето аз с механична протеза, рокля в определен десен, фраза от писмо или с друг любовник. Едипа опита мислено да стигне до предполагаемата закодирана непримиримост на протеина, която (не губеше надежда тя, колкото и малка да бе вероятността за това) може да е останала там, на два метра под нея, и продължава да се съпротивлява на разлагането, някаква, каквато и да е, дори минимална, упорита, вероятно напрегната за последно усилие, за финален пробив нагоре през пръстта непоколебимост, едва-едва мъждукаща и със сетни сили задържаща едно мимолетно крилато видение, защото то трябва веднага да се настани в топлото още тяло или да изчезне завинаги в мрака. „Ако дойдеш при мен, — отправи молба Едипа, — донеси и спомените от последната вечер. Или, ако се налага да оставиш долу този товар, поне ми разкажи за последните пет минути, това сигурно ще бъде достатъчно. Но така, че да разбера каква връзка има Тристеро с твоето безвъзвратно навлизане в морето. Навярно кончината ти е настъпила по същата причина, заради която отстраниха Мецгър, Мучо и Хилариус: защото са предположили, че повече не ми трябваш. Грешат. Аз имах нужда от теб. Само ми донеси онзи спомен и можеш да живееш в мен до края на дните ми.“ Тя си припомни неговото лице, което сред пръските и парата под душа й казваше: Вие бихте могла да се влюбите в мен. Но могла ли е наистина да го спаси? Помисли за абсолвентката, която й бе съобщила за неговата смърт. Имало ли е любов между тях? Знае ли това момиче защо онази вечер Дриблет бе произнесъл двата допълнителни стиха? А той самият знаел ли е защо? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос. Причините вероятно са били стотици, объркани, съчетани: болести, пари, секс, разочарование от историята на своето време и място, кой знае. Промяната в текста на пиесата съвсем не бе по-ясно мотивирана от неговото самоубийство. И в двете прозираше една и съща приумица. Може би — и за момент Едипа се почувства озарена, като че сияйното крилато видение наистина бе проникнало в олтара на сърцето й, — може би измъкването на Дриблет от същия коварен лабиринт, прибавянето на въпросните два стиха по някакъв необясним начин дори му бе послужило като репетиция за вечерното му нагазване завинаги в онова огромно тресавище от праисторическа кръв, Тихия океан. Едипа зачака крилатото сияние да извести своето благополучно пристигане. Но й отвърна само тишина. „Дриблет!“ — призова го тя. Сигналът отекна долу и заблужда из многокилометровата мозъчна електросхема. — „Дриблет!“