Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Тази сутрин опитах да се свържа с него — бе единственото, което можа да каже Едипа.

— Станало е веднага, след като били запалени декорите на Трагедията на куриера — поясни Борц.

Само месец по-рано следващият въпрос на Едипа сигурно щеше да бъде: защо? Но сега тя замълча, сякаш очакваше да получи просветление свише.

Те ме напускат, изоставят ме, помисли Едипа, изпитвайки усещането, че е развята завеса на много висок прозорец, която се надига и понася навън, над бездната. Те, мъжете в моя живот, ме изоставят един по един. Психоаналитикът ми полудя, преследван от израилтяните. Съпругът ми, под въздействието на ЛСД, пълзи опипом все по-навътре в безкрайните тъмни стаи на своята измислена захарна къщичка и безнадеждно се отдалечава от онова, което винаги съм приемала за любов. Единственият ми извънбрачен любовник избяга с някакво покварено петнайсетгодишно момиче. Най-добрият ми водач назад към времето и корените на Тристеро се самоуби. Къде съм аз?

— Не се разстройвайте — добави Борц, който я наблюдаваше.

Едипа издържа погледа му.

— Само по това ли бе направен неговият сценичен вариант? — посочи тя джобното издание.

— Не — намръщи се Борц. — По моето издание с твърди корици.

— Но тогава, когато вие сте гледали пиесата… — Безмълвните бутилки около тях отразяваха прекалено много слънчева светлина. — Как завърши четвъртото действие? Какви бяха репликите на Дриблет, тоест на Дженаро, когато всички са на брега на езерото, след чудото?

— На Турн и Таксис служеше той до днес / Но веч не кланя се на никой господар — издекламира Борц, — а на пронизалия го студен кинжал. / И безмълвен лежи витият златен рог…

— Правилно — съгласиха се абсолвентите. — Точно така.

— Това ли е всичко? А останалото? Другото двустишие?

— В текста, който лично аз използвах, последният стих от другия куплет отсъства — отвърна Борц. — Книгата във Ватиканската библиотека е само една безсрамна пародия. Завършекът Този, що на похотливите кроежи на Анджело прекослови е бил вмъкнат от печатаря на изданието-кварто, датиращо 1687 година. Уайтчапълската редакция е фалшификат. Следователно Ранди е постъпил възможно най-уместно: направо е пропуснал съмнителната част.

— Но когато аз гледах пиесата, Дриблет използваше ватиканските стихове — заяви Едипа. — Той произнесе думата „Тристеро“.

Лицето на Борц остана невъзмутимо.

— Това е било негово творческо виждане. Ранди беше едновременно режисьор и актьор, нали?

— А не е ли било просто някакво хрумване? — Тя направи кръгово движение с ръце. — Да вмъкне друго двустишие, без да каже на никого?

— Онова, което занимаваше мислите на Ранди и го тревожеше, обикновено трябваше по един или друг начин да излезе наяве, да бъде показано на сцената — припомни си третият абсолвент, широкоплещест младеж с очила с рогови рамки. — За да почувства духа на пиесата, а не непременно на отделните думи, той сигурно е прочел много варианти и така се е натъкнал на оная ваша книга с промененото двустишие.

— Значи изглежда нещо се е случило в личния му живот — стигна до заключението Едипа. — Вероятно онази вечер е настъпила някаква драстична промяна, която го е накарала да вмъкне въпросните стихове.

— Може би да, а може би не — отбеляза Борц. — Сигурно мислите, че човешкият разум е билярдна маса?

— Надявам се, че не е.

— Елате да ви покажа няколко мръсни рисунки — предложи й Борц, изтърколвайки се от хамака. Оставиха студентите да пият бира. — Микрофилм с незаконно заснетите илюстрации на онова ватиканско издание. Изнесен тайно през ’61 година. С Грейс бяхме там на специализация.

Влязоха в нещо средно между ателие и работен кабинет. Някъде далеч в къщата крещяха деца, бучеше прахосмукачка. Борц дръпна завесите, порови в една кутия, извади пълна шепа диапозитиви, включи диапроектора и го насочи към стената.

Илюстрациите представляваха гравюри върху дърво, изработени с характерната за аматьора груба прибързаност да бъде видян крайния продукт. Истинската порнография е творение на безкрайно търпеливи професионалисти.

— Художникът, а също и стихоплетецът, който е прередактирал и променил пиесата, са неизвестни — поясни Борц. — Тук Паскуале, нали го помните, един от отрицателните герои, фактически се оженва за своята майка и илюстрацията показва брачната им нощ. — Той смени диапозитива. — Придобихте най-обща представа, нали? Обърнете внимание колко често на заден план витае фигурата на Смъртта. Праведният гняв и нравоучителните изстъпления са атавизъм, средновековна работа. Никой пуританин не е изпадал чак в такава ярост. Освен, може би, скървхамитите. Д’Амико свята, че това издание е дело на скървхамитите.