Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Кои са скървхамитите?

— По време на управлението на Чарлс І 67 67 Чарлс І (1600–1649) — крал на Англия, Шотландия и Ирландия (1625–1649). Противопоставянето му на парламента води до гражданска война (1642–1648), в която Чарлс І претърпява поражение и в 1649 г. бива обвинен в държавна измяна и обезглавен. , някой си Робърт Скървхам основал секта от най-чисти и най-ревностни пуритани. Основен постулат и фиксидея на тяхната доктрина било понятието за предопределеност. Те различавали два вида предопределение. Според скървхамитите нищо на този свят не било случайно и Сътворението представлявало някакъв огромен сложен механизъм. Но една част от него, скървхамитската, не се подчинила на волята на Бога, своя Създател и Първопричина. Останалите кривнали към някакъв противоположен принцип, нещо сляпо и безчувствено; жесток автоматизъм, водещ към вечно проклятие и смърт. Замисълът им бил да привлекат нови съмишленици в благочестивото, богоугодно и целеустремено братство на скървхамитите. След известно време обаче излязло така, че малцината спасили душите си скървхамити изпаднали в положението на обхванати от смътен болезнено-хипнотичен ужас хора, вторачени като омагьосани навън, към пищния, изрядно функциониращ, прокълнат от тях свят на обречените, и това се оказало фатално. Блестящата перспектива на унищожението ги примамвала един след друг, докато накрая в сектата не останал никой, дори и самият Робърт Скървхам, който я напуснал последен, като капитан на потъващ кораб.

— Какво общо е имал Ричард Хуорфинджър с тях? — попита Едипа. — Защо е трябвало да съчиняват порнографски вариант именно на неговата пиеса?

— За назидание. Те не обичали театъра. Смятали, че така ще могат с абсолютна сигурност да се избавят от пиесата, да я низвергнат в ада. Най-добрият начин да я осъдят на вечно проклятие според тях бил да променят и подменят истинския текст. Не забравяйте, че пуританите, също като литературните критици, били предани докрай на Словото.

— Но в стиха за Тристеро няма нищо неприлично.

— Стихът си е съвсем на място, нали? — почеса глава Борц. — „Святото съзвездие“ е символ на Божията воля. Но дори и тя не може да възпре или да предпази този, комуто за среща с Тристеро е ударил час , тоест който има среща с Тристеро. Мисълта ми е, че ако например вие говорите за прекословене на похотливите кроежи на Анджело , какво пък, съществуват много начини да се измъкнете от това положение. Да речем, ще напуснете страната. В края на краищата, Анджело е просто човек. Но Другото, жестокото Друго, което поддържа движението на извънскървхамитската вселена като часовников механизъм, това е нещо съвсем различно. Очевидно скървхамитите са решили, че Тристеро отлично ще символизира онова Друго.

Вече нищо не можеше да я накара да отлага. Отново обхваната от лекото шеметно усещане, че бавно кръжи над някаква бездна, Едипа постави въпроса, който бе дошла да зададе:

— Какво е Тристеро?

— Една от няколкото съвършено нови насоки за изследване, които възникнаха след като подготвих онова издание от ’57 година — отвърна Борц. — Оттогава насам открихме доста интересни материали от стари източници. Както ми казаха, редактираното от мен преработено и допълнено издание ще излезе от печат следващата година. А междувременно… — и приведен над пълна със стари книги остъклена витрина Борц извади едно томче, подвързано с тъмнокафява олющена телешка кожа — ето. Всичко, касаещо Хуорфинджър, държа под ключ тук, заради децата. Чарлс задава прекалено много въпроси, на които още съм твърде млад да отговоря.

Книгата бе озаглавена „Описание на необикновените пътешествия на доктор Диоклециан Блоб сред италианците, допълнено с назидателни разкази из истинската история на тази удивителна чуждоземна раса“ .

— Подобно на Милтън, за мой късмет и Хуорфинджър е оставил бележник, в който е записвал цитати и други интересни неща от прочетеното — отбеляза Борц. — Ето откъде знаем за Пътешествията на Блоб.

— Нищо не мога да разгадая — прошепна Едипа, разглеждайки книгата, в която текстът (с типичните за средноанглийския език буквосъчетания и окончания на думите) бе отпечатан с готически шрифт.

— Все пак опитайте — посъветва я Борц. — Аз трябва да изпратя децата. Мисля, че е някъде около Седма глава. — И изчезна, оставяйки Едипа пред своята съкровищница.

Оказа се, че й бе нужна Осма глава, описанието на срещата на автора с разбойниците на Тристеро. Диоклециан Блоб решил да прекоси една безлюдна планинска местност с пощенска кола на системата „Торе и Тасис“, според Едипа означаващо Турн и Таксис на италиански. Неочаквано, близо до бреговете на това, което Блоб наричаше „Езеро на Благочестието“, пътниците били нападнати от множество конници с черни плащове и под пристъпите на духащия откъм езерото леден вятър се завързала яростна, безмълвна битка. Разбойниците използвали сопи, аркебузи, мечове, кинжали и накрая копринени кърпички, за да доубият все още дишащите. Загинали всички, с изключение на Блоб и слугата му. Те още от самото начало застанали настрана от сражението, обявили високо, че са британски поданици, и дори от време на време „дръзвахме да пеем някои от нашите най-благочестиви църковни химни“. Спасението им — отчитайки стремежа на Тристеро да запази в тайна съществуването си — изненада Едипа.