— Рамирес, дай една цигара — подхвърли морякът. — Знам, че имаш.
Днес ли ще стане това?
— Рамирес! — извика тя. Извивайки бавно старата шия, артритният се огледа. — Той ще умре — добави Едипа.
— Всички ще умрем — отвърна Рамирес.
Тя си припомни разсъжденията на Джон Нефастис за неговата Машина и за тоталното унищожение на информацията. Значи, когато този дюшек пламне и изгори заедно с моряка, осигурявайки неговото викингско погребение, тогава наистина завинаги ще изчезнат натрупаните закодирани, безполезно изживени години, преждевременната смърт, самоизтезанието, неизбежното угасване на надеждата и върволицата от всички спали на него хора, независимо какъв е бил техният живот. Едипа загледа учудено матрака, сякаш едва сега бе прозряла необратимостта на този процес. Удивляваше я мисълта, че може да бъде загубено толкова много, дори количественото измерение на принадлежащите изключително на моряка халюцинации, и на земята няма да остане никаква следа от него. Тя знаеше (понеже бе държала ръката му), че морякът страда от DT. Зад инициалите се криеше една метафора: делириум тременс, треперливо заглаждане на мозъчните гънки. Светецът, направил тъй, че водата да гори като масло в лампите; прорицателят, за когото загубата на паметта е Божия благодат; истинският параноик, за когото всичко се върти в радостни или заплашителни орбити около пулса на собствената му личност; мечтателят, чиито игрословици проникват в изоставените, зловонни шахти и тунели на истината — всички те действат в едно неизменно индивидуално съответствие с думата или с нещо, което изпълнява нейната роля. Думата винаги е там, поглъща удара като буфер, защитава. Следователно действието на метафората представлява едновременно стремеж към истината и лъжа, в зависимост от заеманата позиция: вътре, в безопасност, или навън, объркан и недоумяващ. Едипа не знаеше каква позиция би трябвало да е заела, къде се намира. Разтреперана, с напълно загладена мозъчна кора и отдръпната някъде встрани като невидим наблюдател, тя се понесе с безмълвен вопъл назад през браздите на годините, за да прозвучи отново в ушите й тревожният писклив глас на нейната втора или трета студентска любов, Рей Глоузинг, който — между охканията и синкопираното опипване с език на дупчицата в един свой зъб — се паникьосваше за изпита по висша математика. „dt“, Бог да е на помощ на този татуиран старец, означава също и диференциално време, едно почти неуловимо мигновение, през което промяната най-после трябва да бъде приета за такава, каквато е, а не да бъде замаскирана като нещо безвредно, например среден темп; където скоростта не напуска куршума, макар той да е спрял насред полет, където смъртта обитава клетката въпреки че я приемаме за напълно жизнена. Дори само поради изисканото очарование на вулгарните каламбури, Едипа бе уверена, че морякът е надниквал в невидени от никого светове, защото DT трябва да дава достъп до диференциалните времена на спектри, разпрострени отвъд познатото ни слънце, до музика съставена изключително от антарктическа самота и ужас. Нямаше представа обаче какво би могло да съхрани тези светове или самия моряк. Сбогува се, излезе на улицата и продължи в направлението, което старецът й бе посочил. Цял час обикаля из усойните сенки под бетонните подпори на виадукта. Откри пияници, скитници, стопаджии, педерасти и проститутки (движещи се като пациенти на психиатрична клиника), но не и тайна пощенска кутия. Най-после попадна на варел, подобен на боклукчийските — стар и зелен, висок повече от метър, с отмятащ се трапецовиден капак, на който с разкривени букви бе изписано С.М.Е.Т. Трябваше да се вгледа внимателно, за да различи точките между буквите.
Едипа се спотаи в сянката на една колона. После изглежда неусетно бе задрямала. Когато се събуди, видя някакво момче да пъха връзка писма във варела. Тя пристъпи напред, пусна писмото на моряка до Фресно, след това отново приклекна в сянката и зачака. Към обед се появи висок млад, на вид алкохолизиран клошар с чувал, отключи страничната вратичка на варела и извади писмата. Едипа го остави да вземе половин пресечка преднина и тръгна подире му, поздравявайки се междувременно, че поне не бе забравила да сложи ниски обувки. Разносвачът я преведе през пазара, а след това продължи към кметството. На една улица разположена достатъчно близо до мрачното открито каменно пространство на градския център и явно заразена от неговата сивота, той срещна друг куриер и си размениха чувалите. Едипа реши да продължи след първия. Съпроводи го обратно през многолюдния, мръсен и шумен пазар, после по І -ваулица до крайната спирка на автобуса за отсрещния бряг на залива, където той купи билет за Оукланд. Същото направи и Едипа.
Читать дальше