Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Тя трепереше от умора.

— Жена ми е във Фресно — прошепна старецът. Беше с извехтял двуред костюм, протрита сива риза и широка вратовръзка, гологлав. — Зарязах я. Толкова отдавна, че вече не помня кога. Това е за нея. — И подаде на Едипа писмо, което изглеждаше сякаш го бе разнасял години. — Пуснете го в… — Старецът вдигна татуираната си ръка и погледна Едипа право в очите. — Знаете къде. Не мога да отида дотам. Много е далече. Тая нощ не спах добре.

— Разбирам — отвърна тя. — Обаче не съм оттук. Не знам къде е точно.

— Под виадукта. — Старецът махна с ръка в посоката, която Едипа бе следвала допреди малко. — Винаги стои там. Ще го видите. — Очите се затвориха.

Какви плодородни земи бе преорал той, чии планетарни орбити бе открил, изтласкван всяка нощ от спокойната бразда, която гигантското пробуждане на този град с всеки изгрев започваше добросъвестно да пори? Чии гласове е дочувал, какви отломки от сияйни божества е съзирал между изпоцапаните шарки на тапетите, под запалените угарки от свещи, завъртени в кръг над него като предчувствие за димящата цигара, с която той или някой негов приятел един ден ще заспят и тъй ще завършат жизнения си път сред пламтящите, загадъчни соли, попивани през всичките тези години от ненаситния пълнеж на матрака, задържал капките от всяко изпотяване след нощен кошмар, от препълнения безпомощен пикочен мехур, от консумираната с порочни сълзи полюция, като запаметяващо устройство на компютър за несретници? Изтощена, без да съзнава какво прави, Едипа изкачи последните три стъпала, седна и подхвана, дори прегърна стареца, втренчила зацапани очи надолу по стълбището, към утрото. Усети на гърдите нещо мокро и видя, че той отново плаче. Старецът едва дишаше, но сълзите се лееха като порой.

— Не мога да ви помогна — прошепна Едипа и го залюля. — Няма как да ви помогна. — До Фресно километрите вече бяха много, много.

— Това той ли е? — попита глас от по-горните стъпала, зад нея. — Морякът?

— Има татуировка на ръката.

— Можете ли до го качите горе, а? Това е той.

Едипа се обърна и видя да им се усмихва един още по-стар и по-дребен човек, с висока мека шапка.

— Бих ви помогнал, но страдам от артрит.

— Непременно ли трябва да се качи? — попита Едипа. — Там горе?

— А къде другаде, мадам?

И тя самата не знаеше къде. Неохотно, сякаш беше нейно дете, Едипа пусна стареца за момент и той вдигна очи към нея.

— Хайде — подкани го тя.

Старецът протегна татуираната ръка, Едипа я пое и така — хванати ръка за ръка, заради страдащия от артрит — изкачиха един ред стъпала, а след това и още два.

— Изчезна снощи — обясни й другият. — Каза, че отива да търси бабичката си. Често го прихваща. — Навлязоха в осветен с десетватови крушки лабиринт от коридори и стаи, разделени със стени от фазер. По-възрастният ги следваше вдървено. Най-после прошепна: — Тук.

В малката стая имаше още един костюм, два религиозни трактата, чердже, стол. Репродукция, изобразяваща светец, който превръща кладенчова вода в масло за великденските лампи на Йерусалим. Още една крушка, изгоряла. Леглото. Очакващият дюшек. Едипа си представи сцената, която би могла да изиграе: ще намери собственика на къщата, ще го даде под съд, ще купи на моряка нов костюм, риза, обувки и накрая ще му плати автобусния билет до Фресно. Унесена в тези фантазии, тя не усети кога старецът бе пуснал ръката й с въздишка, сякаш бе улучил най-подходящия момент да се отдръпне.

— Просто изпратете писмото — каза старецът. — Марката е залепена.

Едипа погледна плика и видя познатата карминово-червена осемцентова марка за въздушна поща, на която бе изобразен прелитащ над Капитолия реактивен самолет. На върха на купола обаче стоеше изправена мъничка черна фигурка с разперени ръце. Едипа не бе сигурна какво точно трябваше да има на върха на Капитолия, но знаеше, че нищо подобно няма там.

— Моля ви, сега си вървете — прошепна морякът. — Явно не ви е много приятно тук.

Тя отвори портмонето си, намери там една десетдоларова и една еднодоларова банкнота и му даде десетачката.

— Ще ги изхарча за пиене — предупреди я той.

— Не забравяй, че имаш приятели — намеси се артритният, без да сваля поглед от десетачката.

— Кучко! — изсъска морякът. — Защо не го изчака да си отиде?

Едипа проследи как той се наместваше колкото е възможно по-удобно на матрака. Тази претъпкана памет. Информационен регистър №1…