Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Юноша с некоординирани движения очакваше повикването на пасажерите за полет до Маями, където възнамеряваше нощем да прониква в аквариумите и да установява контакт с делфините, които щели да наследят човека. На сбогуване с майка си той я целуваше страстно и езикът му играеше дълбоко в устата й.

— Ще пиша, мамо — повтаряше юношата.

— И помни, че трябва да ми пишеш само чрез СМЕТ — наставляваше го тя. — Ако изпратиш писмото по официалната поща, ще го отворят. Делфините ужасно ще се ядосат.

— Обичам те, мамо — заяви момчето.

— Ти обичай делфините — посъветва го майка му. — Пиши чрез СМЕТ.

И тъй продължи нощта. Едипа играеше ролята на наблюдател и слушател. Сред многото, които срещна, имаше: оксиженист с обезобразено лице, безкрайно горд с грозотата си; бродещо в нощта дете, закопняло за смъртта преди раждането, подобно на някои изгнаници, бленуващи приятната, приспивна пустота на обществото; негърка с изкусно нанесен лъкатушещ белег на бебешки пухкавата й буза, която поради различни причини повтаряше отново и отново ритуалите на помятането, тъй както други умишлено възпроизвеждат ритуалите на раждането, не толкова с цел продължение на рода, колкото за създаването на един особен вид междуцарствие; престарял нощен пазач, загризал калъп сапун „Слонова кост“, който в безнадежден опит да погълне докрай цялата надежда, изобилие, всички предателства и злини на този свят, преди да е станало прекалено късно, бе привикнал своя виртуозен стомах да приема също и лосиони, освежители за въздух, платове, тютюни и восък; дори и друг един воайор, застанал пред нечий все още светещ прозорец в търсене на кой знае какъв по-особен образ. Всяко от тези отчуждения, всеки вид самоизолация, по един или друг начин — под формата на ваденки, безсмислени драсканици или копчета за ръкавели — бе украсено с пощенския рог. Очакването й да го зърне стигна дотам, че тя може би не го забелязваше толкова често, колкото по-късно щеше да си припомня. Два или три пъти щяха да бъдат напълно достатъчни. Или прекалено много.

В просветляващото утро тя продължаваше да върви и да обикаля из града с автобуси, увлечена от необичаен за нея фатализъм. Къде е онази Едипа, която дойде тук от Сан Нарцисо толкова наперена? Тази оптимистка бе излязла наяве като частен детектив от стара радиопиеса, който смята, че за разкриването на загадъчното престъпление са необходими само упорство, находчивост и отърсване от закостенелите полицейски методи.

Обаче рано или късно частният детектив трябва да бъде натупан. Техният пердах се изразяваше в изобилието от пощенски рогове тази нощ и преднамерените злобни повторения. Те знаеха слабите й места, къде е нервният възел на нейния оптимизъм и малко по малко, удар след точен удар, методично я парализираха.

Предната вечер Едипа можеше да изказва предположения кои организации, освен известните й две, осъществяват връзка чрез системата СМЕТ. На разсъмване тя с пълно основание можеше да попита има ли изобщо организации, които не използват тази система. Ако, както бе допуснал Хесус Арабал преди няколко години на плажа в Масатлан, чудесата са прониквания на чужди светове в нашия, целувки на космически билярдни топки, в такъв случай същото е валидно и за всеки пощенски рог от тази нощ. Защото очевидно имаше Бог знае колко граждани, които напълно умишлено предпочитаха да не контактуват чрез американските пощенски служби. Това не бе предателство, не бе дори и предизвикателство, а съзнателно оттегляне от живота на републиката, от нейния социален механизъм. Независимо от лишенията, които изтърпяваха поради омраза, отсъствие на интерес към тях като гласоподаватели, различни вратички в законите или просто вследствие на неосведоменост, тази самоизолация принадлежеше единствено на тях, беше непровъзгласена, тайна. След като не можеха да се оттеглят в някакъв вакуум (нали?), трябваше да бъде създаден този обособен, безмълвен, неподозиран свят.

Малко преди сутрешното улично оживление, тя слезе от един доста разнебитен частен автобус, чийто възрастен шофьор-собственик всеки път приключваше деня на червено, и тръгна към Ембаркадеро. Знаеше, че изглежда ужасно — кокалчетата на ръцете й бяха почернели от разтъркването на грима около очите, устата й вонеше на алкохол и кафе. През отворената входна врата на едно доходно здание, на стълбището водещо към вмирисания на дезинфектанти сумрак, Едипа видя свит на кълбо старец, който потръпваше от безмълвни ридания. Лицето му бе скрито в мъртвешки бледи ръце. На лявата му китка тя съзря пощенски рог, татуиран изглежда много отдавна, защото мастилото вече бе избледняло и полуизтрито. Хипнотизирана, Едипа влезе и изкачи скърцащото стълбище, като спираше, обзета от колебание, на всяка крачка. Когато стигна на три стъпала от него, ръцете внезапно се разтвориха — съкрушеното му лице и ужасът в очите, окръжени от спукани капиляри, я спряха.