Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Къде е сега този човек? — попита Едипа, вече доста пияна.

— Той е анонимен — отвърна анонимният влюбен. — Защо не му пишеш чрез твоята система С М Е Т? Адресираш: До Основателя на АВ.

— Обаче аз не знам как да използвам системата.

— Помисли само! — продължи младежът, също пиян. — Цял един законспириран свят на неуспели самоубийци. И всички те поддържат връзка помежду си посредством тази тайна пощенска система. Какво ли споделят един с друг? — Усмихнат, той поклати глава, с олюляване се изсули от столчето, с неуверена походка тръгна да пикае и изчезна сред гъстата тълпа. Повече не се върна.

Едипа седеше, обхваната от привичното за нея чувство за вселенска самота, по самотна от всякога, останала (както едва сега забеляза) единствената жена в заведението, пълно с пияни хомосексуалисти. Що за живот е моят?, помисли тя. Мучо не ми говори, Хилариус не иска да ме изслуша, Кларк Максуел дори не ме погледна, а тези тук един Бог ги знае! Обзе я отчаяние, каквото навестява човек, когато всички наоколо са му сексуално безразлични. Тя установи, че спектърът от емоции, които изпитват към нея заобикалящите я мъже, варира от дива омраза (младеж с индиански черти на лицето, пригладена зад ушите дълга до раменете лакирана коса и заострени каубойски ботуши) до сдържани предположения (един загледан в краката й очилат тип с вид на есесовец, който опитваше да разбере дали Едипа не е преоблечен в женски дрехи мъж), но от това изобщо не й олекваше. След малко тя стана, измъкна се от „През задния вход“ и отново навлезе в града, покварения град.

И до сутринта продължи да търси изображението на пощенския рог на Тристеро. Стори й се, че го зърна сред йероглифите върху тъмната витрина на една билкова аптека в китайския квартал. Но уличното осветление бе много слабо. По-късно на тротоара видя още две такива рисунки отстоящи на шест-седем метра. Между тях — хаотичен низ от квадрати, някои означени с букви, други с цифри. Детска игра? Картографски знаци или дати от тайна история? Тя пречерта диаграмата в бележника си. Когато вдигна очи, някакво същество в черен костюм, навярно мъж, стоеше в един вход на половин пресечка от нея и я наблюдаваше. Привидя й се вдигната яка, обаче не пожела да рискува. Върна се по обратния път с учестен пулс. На следващия ъгъл спря автобус и тя изтича да го хване.

От този момент нататък Едипа слизаше от автобусите само от време на време, колкото да се разсъни и разтъпче. Откъслечните съновидения неизменно я връщаха към пощенския рог. По-късно може би щеше да изпитва сериозни затруднения при разграничаването на събитията от тази нощ на реални и сънувани.

В един неопределен преход в звучния съпровод на нощта я осени мисълта, че ще бъде в безопасност, че нещо ще я закриля, дори това да е само нейното постепенно избледняващо алкохолно опиянение. Градът, изписан и разкрасен с обичайните думи и образи (трамваи, култура, космополитност), й принадлежеше както никога досега: тази нощ Едипа имаше свободен достъп до най-далечните разклонения на неговата кръвоносна система, от съвсем тъничките капиляри, в които едва можеше да надникне, до широките артерии, сплетени в отвратителни градски възли, набъбнали по кожата му и очевидни за всички, с изключение на туристите. Никакво проявление на нощта не би могло да я засегне, нищо не й повлия. За Едипа щеше да бъде достатъчно повторението на символите, то не би я травматизирало дотолкова, че да отслаби собственото си въздействие или дори напълно да освободи съзнанието й от него. Предопределено й бе да помни . Перспективата изникна пред нея като гледана от висок балкон кукленска уличка, като пътешествие с влакче на ужасите, като разходка из зоопарка в часа за хранене на зверовете — каквото и да е желание за самоунищожение, което може да бъде удовлетворено с някакъв сдържан жест. Едипа навлезе в обхвата на нейното чувствено поле, уверена, че ако просто му се подчини, всичко ще бъде по-прекрасно даже от мечтите й, че никакво земно притегляне, балистични закони или смъртоносно опустошение не й обещават повече радост, повече удоволствие. Потрепервайки, тя сякаш опита на вкус тази перспектива: Предопределено ми е да помня! Вероятно всяка нова следа ще бъде посвоему ясна, устойчива, неизменна. Но скоро в мислите й надделя въпросът: дали тези скъпоценни „следи“ не представляват някаква компенсация? За възстановяване на убягналата й, недвусмислена, истинска, епилептична Дума, викът, който може да заличи нощта.