Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

— Нямаш ли съпруг или психоаналитик?

— Имам и двете — отвърна Едипа. — Но те не знаят.

— Не можеш ли да им кажеш?

Най-после, за миг тя срещна пустотата на очите му и сви рамене.

— Тогава ще ти разкажа каквото ми е известно — реши той. — Иглата, която нося, означава, че съм член на А.В. „Анонимни влюбени“. Това е най-кошмарната разновидност на наркоманията, да бъдеш влюбен.

— Значи, ако някой е на път да се влюби, пращате човек да полага някакви грижи за него, така ли?

— Да. Целта е да доведем хората до състояние, при което няма да имат нужда от любов. Аз излязох късметлия. Отървах се още млад. Ако щеш вярвай, но има шейсетгодишни старчоци и още по-дърти баби… скачат посред нощ, крещят, буйстват…

— И организирате сбирки, като Анонимните Алкохолици?

— Не. Разбира се, че не. Получаваш телефонния номер на информационната служба, където можеш да позвъниш. Никой не знае името на другия. Разполагаш само с този телефонен номер, ако положението стане толкова тежко, че не можеш да го преодолееш сам. Ние сме самотници, Арнолд. Срещите биха обезсмислили всичко.

— Ами онзи, който идва да те обгрижва? Ако се влюбите в него?

— Те си отиват — отвърна младежът. — И никога повече не ги виждаш. Разпределя ги информационната служба, а там хората гледат да няма повторения.

Откъде се взел пощенският рог? Той датирал още от основаването. В началото на 60 -тегодини един служител на „Йойодин“, който живеел близо до Лос Анжелос и в административно-управленческата система на корпорацията заемал длъжност, по-висока от инспектор, но по-ниска от вицепрезидент, вследствие на автоматизацията, се оказал безработен на трийсет и девет години. Тъй като още от седемгодишна възраст бил възпитаван най-строго в есхатология 54 54 Религиозно и мистично учение за края на света и човека, и за задгробния живот. , напътстваща единствено към президентски пост и след това към смъртта, и бил неподготвен за нищо друго, освен да подписва непонятни за него подробни докладни записки и да поема отговорността за определени планови задачи, провалени поради субективни причини, които е трябвало да му бъдат обяснявани, естествено първата мисъл на служителя била за самоубийство. Обаче надделели началната му подготовка и служебният му опит: той не можел да вземе решение, преди да чуе становището на някоя комисия. Изпратил кратко писмо до рубриката ЛИЧНИ ОБЯВИ в Лос Анжелос Таймс , в което питал дали хората изпадали някога в същото затруднено положение, изобщо били намирали основателни причини да избягнат самоубийството. Гениалното му предположение било, че нито един успешен самоубиец няма да откликне и по този начин автоматично ще получава само достоверни отговори. Предположението се оказало погрешно. След като цяла седмица напрегнато наблюдавал пощенската кутия с портативния японски бинокъл (прощален подарък от жена му, която го напуснала веднага щом чула за уволнението) и всеки ден по обед получавал само обявления и обичайните рекламни брошури, един късен неделен следобед настойчиво чукане по вратата рязко прекъснало пиянския му черно-бял сън, че скача от горната лента на магистралната детелина „Стак“ сред най-оживеното движение. Отворил и видял на прага възрастен скитник с плетена скиорска шапка и кука вместо ръка, който му подал връзка писма и изчезнал, без да каже нито дума. Повечето послания били от ентусиасти-самоубийци, несполучили поради несръчност или проявено малодушие в последния момент. Никой обаче не предлагал убедителни причини, заради които би имало смисъл да живее човек. Все пак бившият служител изпитвал сериозни колебания и прекарал още една седмица в сортиране на листчета хартия, на които (в колонки, обозначени със „за“ и „против“) записвал различните основания да поеме или не пътя към отвъдното. Разбрал, че е невъзможно да стигне до определено решение при отсъствието на някакъв катализатор. Най-после един ден видял на първата страница на Лос Анжелос Таймс репортаж, придружен от телефотоснимка на Асошиейтед Прес за някакъв будистки монах във Виетнам, който се бил самозапалил в знак на протест срещу правителствената политика. „Чудесно!“ — въодушевено извикал бившият чиновник. Отишъл в гаража, източил докрай бензина от резервоара на своя „буик“, облякъл евтиния зелен костюм Закари Ол с жилетката, натъпкал в джобовете на сакото всичките писма от неуспели самоубийци, влязъл в кухнята, седнал на пода и хубаво се полял с бензина. Тъкмо смятал да натисне за последен път колелцето на своята изпитана запалка Зипо , верен негов другар при укрепленията на Нормандия, в Ардените, Германия и следвоенна Америка, когато чул превъртането на ключ във входната врата, а след това и гласове. Влезли жена му и някакъв мъж и по гласа той скоро разпознал самия експерт по производителността на труда в „Йойодин“, по чието предложение нашият герой бил заместен с Ай Би Ем 7094. Заинтригуван от това иронично стечение на обстоятелствата, той седял в кухнята и слушал разговора им с натопена като фитил в бензина вратовръзка. Доколкото разбрал, експертът по производителността на труда изявил желание да се сноши с жена му на мароканския килим в хола. Съпругата нямала нищо против. Бившият служител чул похотлив смях, отваряне на ципове, глухо изтрополяване на обувки, учестено дишане, стонове. Той дръпнал вратовръзката от бензина и се разкикотил. Затворил капачето на запалката. „Чувам смях“ — казала жена му след малко. „Мирише на бензин“ — добавил експертът по производителността на труда. Хванати за ръка, голи-голенички, двамата влезли в кухнята. „Исках да направя като онзи будистки монах“ — обяснил бившият чиновник. „И за това решение са му били нужни цели три седмици! — удивено възкликнал експертът по производителността на труда. — Знаете ли за колко време би извършила същото Ай Би Ем 7094? Само за дванайсет микросекунди. Нищо чудно, че ви съкратихме.“ Служителят отметнал глава е се кискал непрекъснато десет минути, като някъде по средата на пристъпа жена му и нейният приятел разтревожени излезли от кухнята, облекли се и отишли да повикат полиция. Бившият чиновник се съблякъл, взел душ и прострял костюма да съхне. Тогава забелязал нещо интересно. Марките на някои от писмата в джоба на сакото му били съвсем избелели. Решил, че вероятно бензинът е разтворил печатарското мастило. Разсеяно отлепил една марка и неочаквано пред очите му се появило изображението на пощенския рог със сурдинката. През водния знак ясно се виждала кожата на ръката му. „Това е знамение!“ — прошепнал той. Ако бил верующ, сигурно е щял да падне молитвено на колене. Но тъй като не бил, стигнал до тържествената декларация: „Любовта бе голямата ми грешка. От днес нататък ще стоя настрана от любовта, под каквато и форма да е тя: хетеро–, хомо– или бисексуална, с куче, котка или автомобил и всички други видове. Ще основа дружество на самотници, посветени на тази цел, и неговата емблема ще бъде символът, изваден на бял свят от същия бензин, който насмалко не ме унищожи.“ Така и сторил.