Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Някакво подобно усещане я накара да стане рано една сутрин и да отиде на срещата на акционерите на „Йойодин“. Нямаше определена причина да ходи там, но все пак чувстваше, че това може донякъде да я извади от инерцията. На портала й връчиха кръгла значка с надпис ГОСТ и Едипа остави колата на огромен паркинг край боядисана в розово стотинаметрова сграда от гофрирана ламарина. Това бе столовата на „Йойодин“, мястото на срещата. Цели два часа Едипа седя на дълга пейка между двама старци приличащи си като близнаци, чиито ръце последователно падаха върху бедрата й (сякаш собствениците им спяха, а изпъстрените с петънца и лунички длани бяха тръгнали на самостоятелно пътешествие из бленувани пейзажи). Наоколо, в подготовка за изхранването на обедния десант от работници на „Йойодин“, потичваха негри и нареждаха подноси с картофено пюре, спанак, пържени тиквички, скариди и задушено месо върху дългите блестящи подгряващи маси. Деловите въпроси отнеха около час. Целият следващ час акционерите, техните представители и чиновниците на компанията пяха в чест на „Йойодин“. По мелодията на Корнелския университетски химн, те изпълниха:

Водени от директора на компанията, самият господин Клейтън („Проклетия“) Чиклиц. А после, по мелодията на песента „Ора Лий“ 39 39 Песен от епохата на Гражданската война (1861–1865). Песента на Елвис Пресли „Обичай ме нежно“ (текст Кен Дарби) използва изцяло мелодията на „Ора Лий“. бе подет:

И още десетина други любими стари песни, чиито текстове тя не успя да запомни. След това певците бяха разделени на групи с числеността на взводове, за кратка обиколка из завода.

Едипа така и не разбра как се загуби. В един момент, надеждно заобиколена от сънливи старци, тя зяпаше макета на някаква космическа капсула, а в следващия вече бе сама сред осезателното флуоресцентно осветление, съпровождащо канцеларската дейност. Докъдето стигаше погледът й, във всички посоки оцветяването беше пастелно или бяло: мъжките ризи, хартията, чертожните дъски. Единственото, което успя да измисли, бе да сложи тъмните очила, за да я предпазят от обилната светлина, и да очаква спасение. Обаче никой не й обърна внимание. Тя тръгна да обикаля по проходите между светлосините бюра. При потракването на токчетата й се надигаха глави, проектанти я гледаха докато отмине, ала никой не я заговори. Тъй изтекоха близо десет минути и започна да я обхваща паника — като че ли изобщо нямаше да може да се измъкне оттам. После, случайно или не (ако попита доктор Хилариус, той сигурно ще я обвини, че използва подсъзнателни условни знаци от околната среда, насочващи я към определени хора), Едипа попадна на индивида Станли Котекс — двуфокусни очила с телени рамки, сандали, чорапи с ромбовидна шарка и на пръв поглед твърде млад, за да работи в Йойодин. Обаче, както се оказа, той не работеше, а само драскаше с дебел флумастер следния знак:

— Здравейте — продума Едипа, прикована на място от това съвпадение. И без да знае защо, добави: — Изпраща ме Кърби. — Името, което бе преписала от стената на тоалетната. Искаше думите й да бъдат възприети като заговорнически, но те прозвучаха глупаво.

— Здрасти — отвърна Станли Котекс, пъргаво напъха големия плик, върху който рисуваше, в едно зяпнало чекмедже и го затвори. Когато забеляза значката й, попита: — Изгуби ли се, а?

Едипа знаеше, че с преки въпроси, например „Какво означава този символ?“, няма да постигне нищо.

— Всъщност разглеждам наоколо. Аз съм акционерка.

— Акционерка! — Той я огледа от главата до петите, закачи с крак един стол на колелца от съседното бюро и го побутна към нея. — Седни. Можеш ли наистина да влияеш върху политиката на компанията или да правиш предложения, които те после няма ей така да изхвърлят в кошчето за боклук?