— Нищо не разбирате — кипна Дриблет. — Гледате на това, както пуританите тълкуват библията. Такова голямо значение отдавате на думите! Знаете ли къде съществува тази пиеса? Не в шкафа, нито в книгата, която търсите, а — от парата щръкна една ръка и посочи към наклонената му глава, — ето тук. Затова съм аз. Да давам плът на духа. Думите! Кой го е грижа за тях! Някакви механично заучени съчетания от звуци, с чиято помощ биват поднасяни репликите, за да преминат те през костните бариери, оградили паметта на актьорите, нали? Но истината е в тази глава, тук. Моята. Аз съм прожекционният апарат в планетариума. Моята малка затворена вселена, която виждате в кръга на сцената, излиза от моята уста, от очите ми, а понякога и от други отвърстия.
Но Едипа не смяташе да капитулира тъй лесно.
— Кое ви накара да изтълкувате по-различно от Хуорфинджър това… това Тристеро?
При последната дума лицето на Дриблет рязко потъна обратно в парата. Като изключено. Едипа не бе искала да споменава името. И тук в гримьорната, както на сцената, Дриблет бе успял да създаде около тази дума същата атмосфера на ритуално премълчаване.
— Ако сега се разтворя — замислено прозвуча гласът зад облака пара — и водата ме отнесе в канала, а оттам в Тихия океан, заедно с мен ще изчезне и видяното тази вечер от вас. Ще изчезнете също и вие, заедно с онази част от вас, която, Бог знае защо, е толкова загрижена за онзи малък свят. Всъщност, ще останат единствено нещата, за които Хуорфинджър не е излъгал. Вероятно Скуамулия и Фаджио, ако изобщо е имало такива херцогства. Може би и пощенската система Турн и Таксис. Филателистите твърдят, че тя е съществувала. Навярно и другата, Конкурентната. Но това ще бъдат остатъци, вкаменелости. Мъртви изкопаеми, без стойност, без перспектива, без потенциал. Вие бихте могла да се влюбите в мен, да беседвате с моя психоаналитик, да скриете магнетофон в спалнята ми и да запишете всичко, което говоря насън. Искате ли да го направите? Можете да съпоставяте различни факти, да изграждате хипотеза, една или дори няколко, по въпроса: „Защо героите реагират по този начин на вероятността за съществуването на Тристеро? Защо се появяват убийците? Защо са в черни костюми?“ Така ще пропилеете цял живот, но изобщо няма дори да докоснете истината. Хуорфинджър ни е дал текста и една история. Аз им вдъхнах живот. Това е.
Той млъкна. Душът продължаваше да шумоли.
— Дриблет? — повика го след малко Едипа.
Лицето му се появи за момент.
— Можем да опитаме. — Той не се усмихваше. Очите му чакаха там, в центровете на своите паяжини.
— Ще ви позвъня — отвърна Едипа и тръгна.
Едва когато излезе навън, помисли: „Дойдох да подразбера нещо за костите, а вместо това говорихме за Тристеро.“ Застанала на почти празния паркинг, тя чакаше Мецгър да докара колата, гледаше приближаващите фарове и се питаше доколко случайно е било всичко това.
Мецгър слушаше радиото. Тя се качи при него и едва след три-четири километра осъзна, че прищевките на нощното радиоприемане ги свързват с кинъретската радиостанция АБЕ, а диджей е нейният съпруг Мучо.
Въпреки че срещна още веднъж Майк Фалопян и проследи донякъде текста на „Трагедията на куриера“, много по-обезпокояващи от последвалите начинания бяха като че ли непрекъснато връхлитащите я нови, степенуващи се в геометрична прогресия откровения — сякаш колкото по-многобройни ставаха, толкова повече щяха да възникват, докато накрая всичко въздействащо на зрението, обонянието, сънищата и паметта й, щеше някак да се окаже преплетено с Тристеро.
Като начало тя отново прочете завещанието, този път по-внимателно. Ако то наистина представляваше описание на стремежа на Пиърс да остави нещо организирано подир смъртта си, в такъв случай не беше ли нейно задължение да вдъхне живот на онова, което бе оцеляло и, подобно на Дриблет, да опита да поеме функциите на онзи черен апарат в центъра на планетариума, да изведе завещанието до пулсиращ звезден Смисъл, извисен във величествен купол над нея? Само да не й пречеха толкова много неща: пълната й некомпетентност по отношение на законите, инвестирането и търговията с недвижими имоти, и най-вече дълбокото непознаване на мъртвия. Наложеното й от съда по наследствени дела задължение вероятно отразяваше доларовото изражение на това, което й пречеше. В тефтерчето си, под прерисувания от стената на „Простор“ символ, тя написа: „Трябва ли да прожектирам вселената?“ Или, ако не прожектира, поне да запрати една стрела в купола, която ще полети сред съзвездията, за да очертае някой Дракон, Кит, Южен Кръст. Каквото и да е, стига да помогне.
Читать дальше