Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Пристигането ни е приветствано от едно прекрасно дърво до горната тераса, което е цялото отрупано с цвят. Изтощени след дванайсетте часа мъчително шофиране, за което се редувахме, та да можем да подремнем в колата, защото имаме твърде малко пари за хотели, се тръшваме като уморени корабокрушенци на терасата в съседство с величественото дърво. Цветчетата му са с цвят на слонова кост и излъчват силен, опияняващ аромат, който обгръща целия склон. Грохнала преди зазоряване, просната по гръб с разперени ръце и крака, облегнала глава върху гърдите на Мишел, знам, че този аромат ще се запечата в мен. Той вечно ще ми напомня за Южна Франция и че съм била безразсъдно влюбена.

С напредването на деня ароматите, гледките, топлото и ясно време отново ме съблазняват и аз съм успокоена от Мишел и сдържаната му сила. Разбирам причината за съмненията си — пристъпвам в неизвестното, излизам от един живот, за да заживея в друг. Страховете — реални или нелогични, и вълненията са част от този преход. Загърбвайки опасенията, отиваме на плажа, където потапяме уморените си крайници в Средиземно море, прекарваме в дрямка следобеда и отмиваме солта и пясъка със студена сладка вода, преди да се отправим за нощувка при мосю Паркинг.

Докато вечеряме на свещи на неговата тераса, а наоколо се спуска вечерният мрак, приказна картина от фойерверки избухва в средиземноморското небе, осветявайки целия залив.

Целта им е да почетат обявяването на независимостта на Франция, но в сърцето си, успокоено за настоящето, аз ги приемам, все едно са за нас.

Тук, във Франция, Четиринайсети юли — годишнината от щурмуването на Бастилията и съпътстващата го революция, е най-големият от всички национални празници. За французите това е техният звезден час, докато в Англия, в деня на годишнината от Барутния заговор, ние горим мърляво, зле облечено чучело на Гай Фокс — революционера, който се опитал да свали правителството ни. Питам се дали това не е една от основните разлики в психиката на французите и англичаните. Чела съм, че революционността е „запечатана в съзнанието“ на французите „по инстинкт“. Може би това, което е запечатано в съзнанието на англичаните, е консерватизмът.

Рано-рано на следващата сутрин Мишел се обажда на продавачите в Белгия. Потвърждава, че ще платим в брой аванса, който мадам е поискала, ако в замяна на това тя и съпругът ѝ ни позволят да се нанесем във вилата преди подписването на финалния договор.

— А, нетърпеливи сте да започнете възстановителните работи, докато времето е топло и сухо, нали?

Да, това би било вярно, ако авансът в брой не е напът да погълне почти всяко пени, което можем да спечелим. Истината е, че Мишел е поканил Ванеса и Кларис — своите тринайсетгодишни дъщери близначки, да прекарат лятото с нас. Той иска те да ме опознаят по-добре и да споделят с нас вълнението от нанасянето ни във вилата. Мишел твърди, че те умират да видят мястото. Освен това не ни остават никакви пари да ги заведем някъде другаде.

Мадам Б. се съгласява по принцип, но настоява да обсъдим всичко подробно по време на обяд в Брюксел. Преди да затвори, предлага Мишел да избере дали да преведем парите по сметка в Швейцария преди нашата среща в Брюксел, или да носим с нас договорената сума във въпросния ден.

От яд съм готова да разбия тавана на мосю Паркинг. Не искам нито едно су от моята единствена застрахователна полица, плюс спестяванията ми, да изчезне в неизвестна нелегална сметка в Швейцария, преди нещо да е уредено и подписано. Защо да не издадем чек за тяхната мизерна швейцарска сметка и да им го дадем?

— Предполагам, тя се страхува, че той може да не бъде изплатен.

— Типично! На този етап никой не вярва на никого!

Продължавам да говоря високопарно и да се пеня, докато не се изтощавам и смехът на Мишел и нежните му сини очи не успокояват яростта ми.

И така нещата са уговорени.

Две седмици по-късно, в началото на масовото преселение на французите от север на юг — за нация от индивидуалисти, които със сигурност се държат като леминги, когато настъпи сезонът на отпуските, — натоварваме малкия ми черен фолксваген кабриолет със стари дюшеци, спално бельо и излишната кухненска посуда от апартамента ми в Лондон и потегляме за Брюксел.

Нашият план е да се представим на белгийските собственици, да създадем „правилното впечатление“ (тоест, че сме в състояние да си позволим мястото), да подпишем promesse de vente, предварителен договор за продажба, да предадем трудно спечелените си пари в кафяви пликове, скътани в дипломатическото куфарче на Мишел (освен ако той не успее да ги убеди да отложат тази част от споразумението за по-късно), и веднага след „бизнеса“ да отидем в Париж, където ни чакат les filles.