Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

В неделя излизаме с колата извън града и се насочваме към вътрешността, нагоре сред хълмовете, към красивото старо градче Ванс, кацнало на върха на един хълм в края на дълъг криволичещ път. Мишел иска да ми покаже Параклиса на броеницата, чийто вътрешен дизайн е преработен от Анри Матис, докато е живял в Симие — елегантен квартал сред хълмовете над Ница, като поръчка от Конгрегацията на доминиканските монахини от Монтей (Аверон). Но когато пристигаме, той е затворен. Какво разочарование. Очаквах там да се отслужва дискретна литургия. Монаси и тамян. Надничаме между пръчките на оградата, нетърпеливи да видим градината и сградата, и Мишел насочва погледа ми към високия четиресет и два метра железен кръст, а след това към покрива на параклиса. Керемидите са искрящо лазурносини. Толкова е семпъл, толкова невероятен и така чист.

После, привлечени като пирони от магнит, се отправяме към вилата.

Без Шарпи, който да ни диша във врата, можем да проучим по-подробно имота. На асфалтираната автомобилна алея намирам няколко гилзи от пушки на ловци и се оглеждам, питайки се по какво ли са стреляли. Зайци?

— Глигани — предполага Мишел.

Засмивам се.

— Толкова близо до брега? Няма начин.

Щом се озоваваме на горната тераса, решаваме да не влизаме вътре. Шарпи да разбива вратата е едно, но сами да го правим — не трябва. Вместо това притискаме лица към лепкавите напукани стъкла и надничаме през прозорците. Мръсно-кафявата боя на жалузите е избеляла и се лющи.

— Ще боядисаме капаците в цвета на параклиса на Матис — казва Мишел.

Лазурносини. Côte d'Azur. Лазурният бряг. Вдигам очи към небето. То е синьо. Кобалтовосиньо. Кремавобели стени и сини жалузи. Опитвам се да си го представя. Изтънчена и все пак ярка комбинация.

— Да, нека го направим — прошепвам аз.

Много от летвичките са разцепени и счупени, разбити от незаконните заселници или крадци.

— Ще трябва да ги подменим — добавям.

— Всичко ще трябва да се подмени. Няма нищо здраво.

Любопитна особеност, която не бяхме забелязали предния ден, е огромната пещ за хляб, която прилича на гигантски кошер. Тя е добавена към главния комин на нивото на горната тераса.

— Това ще трябва да се махне!

— Определено!

— Не сме виждали отвътре гаража.

— Обзалагам се, че е заключен.

Така се и оказва. До него има две конюшни, чиито горни и долни врати висят на дебели ръждясали панти. Очаквам да миришат на сено, но в тях са наредени деформирани кашони, натъпкани с разлагащи се книжа и папки. На земята лежат няколко парчета от счупени градински инструменти и спукана чаша без дръжка. Край стените са наредени прашни тъмнозелени бутилки. Чудя се от чий живот са останали тези предмети. И какво е станало с този човек или тези хора.

Една къща е много повече от къща. А пък къщата в чужда страна допринася за увеличаване на познанието ти. Тя дава простор, дава перспектива за разширяване на духовния ти мир. Тя е път към себепознанието. С Мишел се впускаме заедно по този път. Наскоро влюбени, очаровани един от друг. Къщата, която мосю Шарпи разгледа с нас вчера, и потенциалната ферма, чието възстановяване си представяме, са две различни места. Ние си купуваме мечта, инвестираме в любовта, един в друг. Ще я подхранваме, като подкастряме дървета и берем плодове. Ще ознаменуваме нашия съюз, като изпратим покани на приятели и семейства по целия свят.

Седим на бордюра на басейна под следобедното слънце — един до друг, пръстите ни се докосват — и люлеем крака над голямото празно корито. Слизаме по стъпалата, стигаме до дъното, заставаме там, крещим, дюдюкаме и пеем. Гласовете ни ехтят. Обикаляме бегом периметъра, докато оставаме без дъх. Лястовици кръжат и се стрелкат високо в небето над нас. Затваряме очи и се заслушваме в тишината. Никога досега не съм се разхождала в празен басейн. С подметките си избутваме настрани от пътя си дебели плетеници от бръшлянови клони и попадаме на тинести локви от дъждовна вода, която се просмуква в най-дълбоките пукнатини на басейна. Удавени черни насекоми плуват сред пъстрите листа на бръшляна. Стените са много по-високи от нас. Притискам гръб в избелелия син цимент и имам чувството, че съм попаднала в самото сърце — не, ние ще бъдем сърцето — на влажната утроба на имота. Целуваме се продължително и пулсът ни се ускорява. Вглеждаме се един в друг, усмихнати, зашеметени, две малки развълнувани човечета в това огромно по обем пространство. Сещам се за „Пътуване до центъра на Земята“ на Жул Верн. Чувствам се малка като Палечко. Аз съм Алиса в Страната на чудесата. Приключението, предизвикателството ни е смалило, също като Алиса, в подготовка за нашето пътуване. Ще пораснем по-големи и по-високи, като заживеем в това пространство, като проникнем в него и се учим от него, и докато го възстановяваме, ще се открием един друг.