Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Сега трябва да напуснем Южна Франция. Бяхме останали един ден повече от планираното, за да придвижим покупката на къщата. Въпреки че напускаме слънцето, морето и суматохата на средиземноморския живот, а тази вечер в Париж ще трябва да кажа au revoir на Мишел за няколко седмици, сърцето ми пърха като хвърчило. Къща в чужда страна. Нещо повече от къща — възстановяването на запустяла ферма, празно платно, върху което да рисуваш, изграждане на нов живот и някой, с когото да го споделиш. Мислено вече си представям наливането и бутилирането на литри зехтин, изобилие от течно природно злато.

Отново в Англия, едва успявам да сдържа вълнението си, докато една приятелка ме води на обяд и ми предлага да обмисля някои добронамерени съвети. Ужасите са изброени: френските данъчни закони, законът за собствеността, местните закони, черните дупки на Наполеоновия кодекс [20] Френският граждански кодекс, влязъл в сила през 1804 г., който се използва и до днес, макар и със сериозни корекции в рамките на повече от два века. — Б. пр. .

И ако реша, че цялата работа е била плод на временно умопомрачение, и избера да я продам на търг, наясно ли съм, че французите ще задържат парите ми в продължение на пет години? Напускам ресторанта, шокирана и с треперещи колене. Обядът е последван от среща с друга дългогодишна приятелка, която ме обърква напълно, като ми казва — за мое добро, — че така става, когато съм твърде потайна. Следва моето семейство. Те искат да ме предупредят за ненужното бързане.

— Мислила ли си за евентуалните клопки? — пита баща ми и започва да рисува сценарии за корупция и измама, обобщавайки с думите: — Ти си твърде импулсивна. Нали не искаш да купиш нещо слепешката?

Още се опитвам да си поема дъх, когато майка ми се обажда по телефона, за да сподели, че докато била на покупки със сестра ми на Бонд Стрийт, се разстроила и избухнала в сълзи.

— Трябваше да ме заведе в кафенето на „Фенуик“. Не можех да стоя на краката си.

— Каква беше причината за това? — питам, истински разтревожена.

— Ти.

— Аз ли?

— Как можа? Ние сме ирландски католици! — проплаква тя.

Запазвам мълчание. Какво мога да кажа?

— И той е чужденец. Винаги си била такава. Нямаш капчица здрав разум.

Връщам слушалката на мястото ѝ. Завладяна от несигурност, започвам да изпадам в паника. Да, аз съм импулсивна и вероятно не притежавам здрав разум. Не съм си давала сметка, че съм много потайна, и със сигурност не си направих труда да проуча подводните камъни на френските закони. Отгоре на всичко ние не можем да си позволим фермата. Тя е непостижима фантазия, подхранвана от шеметна романтична любов, която вероятно ще свърши като всички други. Трябва да се измъкна от тази каша. Така че, когато Мишел ми звъни от Париж, за да каже, че е получил обаждане от Брюксел, душевното ми състояние е близо до истерия.

— Какво? — е моят любовен поздрав.

— Мадам настоява да получи авансово десет процента от продажната цена в брой.

— В никакъв случай. Това е незаконно.

Бях чувала, че подобен род искане е често срещано при френски имотни сделки. То е известно като „депозит“. Купувачът плаща в брой процент от договорената цена и продавачът декларира по-ниска от реалната продажна цена на имота. Това помага за облекчаване на астрономическите такси, вземани както от купувача, така и от продавача.

— Това са нелегални пари! — крещя аз. — Тя не може да направи това!

— Боя се, че е общоприета практика.

Отказвам да обсъждам този въпрос. Всъщност отказвам да обсъждам каквото и да било и затварям телефона доста рязко. Знам обаче, че ако не се съгласим, ще загубим фермата. Решение, което преди месец смятах за съвсем естествено, сега ме довежда до лудост от съмнения. На практика всичко, което притежавам, в това число и единствената ми застрахователна полица, която ще трябва да осребря — въпреки съвета на моя счетоводител, ще бъде погълнато от това начинание. Ами ако нещата се объркат? Ами ако всичко, което казват моите приятели и семейството ми, е вярно? Будя се от страховити сънища. Прекарвам нощите, като крача напред-назад и си говоря сама. Обхваща ме ужас.

Сега е началото на лятото. Заради френските бюрократични кошмари всичките ни надежди да осъществим продажбата преди отпуска бързо се стопяват. И докато спорим и изглаждаме усложненията по договора, като разделянето на земята, курсът на английската лира пада и нашите изчисления отиват на кино. Благодарение на обменния курс цената на имота вече се е повишила с двайсет процента. Ако нещата се влошат, ще трябва да се откажем. Чувствам се крайно отчаяна. Мишел запазва хладнокръвие. Настъпва Денят на Бастилията. Пресичаме с колата празнуващата Франция, за да посетим още веднъж изоставения имот, най-вече, за да успокоя измъчващите ме финансови страхове, преди да се обвържа безвъзвратно.