Дж. Уорд - Ангелският дял

Макар че за нея бе доста по-сложно от това.

Напоследък обаче нещата бяха по-спокойни. Но пък, от друга страна, Амелия бе изпратена в „Хочкис“ не само за да продължи образованието си, но и за да се успокои бурята, която се разравяше всеки път, когато двете с Джин бяха в една стая.

— Е, винаги е прекрасно да си у дома…

— Така ли?

— … но това е изненада. Не знаех, че лятната ваканция започва толкова рано.

— Не започва. Изритаха ме от училището. И преди да си се опитала да ми говориш като родител, мога ли да ти напомня, че само следвам твоя пример?

Джин погледна нагоре, сякаш за да потърси сили, а стъкленият таван й позволи да види синьото небе и облаците.

Наистина, да си родител щеше да е много по-лесно, ако имаше някакъв утвърден стандарт. Да кажем, положителен стандарт.

— Ще се настаня в стаята си — заяви Амелия и се обърна. — А тази вечер ще се срещна за вечеря с приятели. Не се тревожи. Един от тях е на двайсет и пет и има ферари. Ще съм добре.

Лейн влезе в Ийстърли, но не стигна далеч. Мистър Харис, икономът, излезе с широки крачки от трапезарията с поднос в ръце. На него имаше половин дузина objets d’art [41] Objets d’art — предмети на изкуството (фр.). — Бел.р. от чисто сребро, включително и купа за бонбони от „Картие“, поставена в извитата опашка на сребърен шаран, който бе с главата надолу.

Обаче англичанинът не идваше при него, за да поговорят за плановете му за лъскане на среброто.

— О, много добре, сър. Тъкмо ви търсех. Имате посетител. Помощник-шериф Рамзи е в кухнята.

— Да, видях колата му отпред.

— Също така съобщенията за часовете, в които хората ще могат да поседят до ковчега на баща ви, са разпратени. Имейлите бяха необходими заради ограниченията на времето. Бих предпочел пощата, разбира се. Отговорите започнаха да идват и вярвам, че ще останете доволен от броя на онези, които ще дойдат.

През главата на Лейн преминаха три неща едно след друго: надяваше се гостите да не ядат и пият много, чудеше се какво ще кажат хората, ако организират бар, на който да се оставят пари, Господи, преди никога не бе мислил колко ще бъдат разходите на глава.

Осъзна, че икономът го гледа с очакване и каза:

— Съжалявам, какво каза?

— Имаме и нов човек в домакинството.

Икономът млъкна, като че ли бе обиден от хода на мислите на Лейн и за отмъщение щеше да го накара да говори.

— И кой е той? Смъртта? Не, чакай. Бърни Мейдоф [42] Бърнард Мейдоф (р. 1938) — американски бизнесмен, създател на най-голямата пирамида в света, която се сгромолясва през ноември-декември 2008 г. в САЩ. — Бел. пр. , на когото от затвора са позволили да излиза, за да работи. Крампус [43] Антропоморфична фолклорна фигура с рога, описвана като полукоза, полудемон, която по Коледа наказва непослушните деца. — Бел. пр. — не, сега не е сезонът.

— Мис Амелия се върна. Пристигна с такси преди десет минути, с багаж. Позволих си свободата да оставя чантите в стаята й.

Лейн смръщи вежди.

— Лятната ваканция започна ли вече? Къде е тя?

— Предполагам, че е отишла да намери майка си.

— Значи облакът във формата на гъба от взрива скоро ще покрие хоризонта. Благодаря, мистър Харис.

— За мен е удоволствие, сър.

По някаква причина, както и да произнесеше тези думи, те винаги звучаха като „майната ти“. Което караше човек да свали черната му вратовръзка и…

Не. Достатъчно трупове, дори хипотетични.

Лейн престана да мисли за каквото и да било, прекоси фоайето и влезе в белия и чист коридор, който водеше към кухнята. Като стигна до офиса на Розалинда Фрийланд, спря и проследи с пръсти полицейския печат, който все още държеше вратата затворена.

Фактът, че не го пускаха вътре, бе емблематичен за това, в което се бе превърнал целият му живот.

Може би Джеф беше прав. Може би не можеше да държи всичко това под похлупак. Може би светът наистина не бе такъв, какъвто е бил по времето на дядо му и дори на баща му — времена, когато семействата като тяхното са имали силата да се предпазват.

И честно, защо заради баща си да разваля отношения, които имат значение за него.

— Здравейте, сър.

Вдигна поглед. Русокоса жена в камериерска униформа излизаше от пералното помещение, а на ръката й бяха преметнати дълги хавлии от най-фин памук.

— Аз съм Тифании Тифании Тифании — каза тя. — С две „и“-та.

— Да, разбира се. Как си?

— Грижа се добре за приятеля ви Джеф. Той работи толкова много — пауза. — Има ли нещо, което мога да направя за вас?