Сара Груън - Вода за слонове

Алеята за колата е празна. Разбира се.

Влизам в задния двор, стиснал в ръка раницата си, с поглед, прикован в дългата, боядисана в един цвят сграда зад къщата. Над вратата е поставена нова табела с черни блестящи букви:

Е. ЯНКОВСКИ И СИН

Ветеринарни лекари

След известно време се обръщам към къщата, изкачвам се на верандата и отварям задната врата.

Най-ценното притежание на баща ми — едно радио „Филко“ — е поставено на плота в кухнята. Синият пуловер на майка ми виси от облегалката на един стол. На масата са постлани изгладени ленени покривчици, а в средата има ваза с увяхващи теменужки. Обърната с дъното нагоре купа за салата, две чинии и няколко прибора за хранене са сложени да се сушат върху карирана кърпа за съдове, простряна до мивката.

Тази сутрин бях имал родители. Тази сутрин моите родители бяха закусвали.

Падам на колене там, на верандата и надавам вой, заровил лицето си в ръце.

Жените от нашата църковна общност, предварително уведомени за завръщането ми от съпругата на полицейския началник, връхлетяват върху ми след по-малко от час.

Все още стоя на верандата, притиснал лице към коленете си. Чувам как чакълът изскърцва под натиска на гуми, шум от затръшване на автомобилни врати и преди да разбера какво става, съм обкръжен от бледи лица, басма на цветя и ръце в ръкавици. Отново и отново ме притискат към нечия мека гръд, в ребрата ми се забиват върховете на шапки с воалетки, а ароматът на жасмин, лавандула и розова вода ме задушава. Смъртта е тържествено събитие и всички те са облечени в най-хубавите си неделни дрехи. Потупват ме по гърба и се суетят и най-вече къткат като квачки.

Колко жалко, колко жалко. И да се случи на такива добри хора. Трудно е да се открие някакъв смисъл в такава една трагедия, но плановете на добрия бог се осъществяват по неведоми пътища. Те ще се погрижат за всичко. Стаята за гости в дома на Джим и Мейбъл Нойратер вече е приготвена. Не трябва да се безпокоя за нищо.

Вземат раницата ми и ме подкарват към кола със запален двигател. Зад волана е Джим Нойратер, който стиска волана с две ръце.

Два дни след като погребах родителите си, ме викат в кабинета на Едмънд Хайд, ескуайър 3, за да чуя подробностите около имуществото им. Сядам на един твърд кожен стол точно срещу ескуайъра, докато постепенно осъзнавам, че няма нищо за обсъждане. Отначало си мисля, че ми се подиграва. Очевидно баща ми е приемал заплащане под формата на фасул и яйца в продължение на почти две години.

— Фасул и яйца? — гласът ми става дрезгав от недоверие. — Фасул и яйца?

— И пилета. И други храни.

— Не разбирам.

— С това разполагат хората, синко. Тукашната общност бе ударена доста жестоко и баща ти се опитваше да помогне на хората. Не можеше просто да стои и да гледа как се мъчат животните.

— Но… Не разбирам. Дори и да е приемал заплащане под формата на, ъъъ… както и да е, как така всичко принадлежи на банката?

— Те не можеха повече да си плащат ипотеката.

— Родителите ми нямаха ипотека.

Той изглежда смутен и скръства пред гърдите си изпънатите си пръсти.

— Ъъъ, в действителност имаха.

— Не, нямаха — възразявам. — Живееха тук от почти трийсет години. Баща ми спестяваше всеки спечелен цент.

— Банката фалира.

Присвивам очи.

— Стори ми се, че току-що казахте, че всичко отива в банката.

Той въздъхва дълбоко.

— Това е друга банка. Сключи с тях договор за ипотеката, когато тяхната банка фалира — обяснява и не мога да преценя дали се опитва да си придаде търпелив вид и се проваля с гръм и трясък, или ми прави откровен намек да напусна кабинета му.

Не бързам с отговора си, преценявам възможностите, с които разполагам.

— А мебелите в къщата? И онези в кабинета? — питам накрая.

— Всичко отива при банката.

— А ако реша да се боря?

— Как?

— Ако се върна и поема кабинета и се опитам да плащам вноските по ипотеката?

— Нещата не стават по този начин. Кабинетът не е твой, за да го поемеш.

Взирам се в Едмънд Хайд, облечен в скъпия си костюм, седнал зад скъпото си бюро, пред подвързаните си с кожа книги. Зад гърба му слънчевите лъчи се промъкват в стаята през скрепените с олово стъкла на прозореца. Изведнъж ме залива вълна от презрение: обзалагам се, че този човек никога през живота си не е приемал заплащане под формата на фасул и яйца.

Навеждам се напред и срещам погледа му. Искам това да се превърне и в негов проблем.

— Какво трябва да направя? — питам бавно.