Сара Груън - Вода за слонове

— Не знам, синко. Ще ми се да знаех. Страната ни изживява тежки времена и това е факт — обляга се назад на стола си с все още изпънати пръсти и накланя глава настрани, като че ли току-що му е хрумнало нещо. — Предполагам, че би могъл да отидеш на запад — размишлява на глас той.

И аз осъзнавам, че ако не изляза от кабинета му още в този миг, ще му прасна един. Надигам се, нахлупвам шапката си и напускам.

Когато стигам до тротоара, изведнъж осъзнавам и нещо друго. Не мога да измисля друга причина, поради която родителите ми да имат нужда от ипотека, освен една: да могат да платят обучението ми в „Бръшляновата лига“ 4.

Болката от това внезапно откритие е толкова силна, че се превивам на две, стиснал корема си с ръце.

Тъй като не ми идва наум никаква друга възможност, се връщам в училището — едно временно в най-добрия случай решение. Стаята и храната са ми платени предварително до края на годината, но дотогава остават само шест дни.

Пропуснал съм цяла седмица лекции. Всички горят от желание да ми помогнат. Катрин ми подава бележките си и после ме прегръща по начин, който загатва, че ако направя обичайния си опит, може да срещна по-различен прием. Отдръпвам се. За пръв път откакто се помня, сексът не ме интересува.

Не мога да ям. Не мога да спя. И със сигурност не мога да уча. Взирам се в един и същи абзац в продължение на четвърт час, но не мога да разбера написаното. Как бих могъл, когато зад думите на бялата хартия на страницата виждам да се върти безкрайна лента на смъртта на родителите ми? Когато виждам как бледобежовият им буик прелита през мантинелата на моста и се прекатурва надолу, за да избегне сблъсъка с червения камион на стария господин Макферсън? Старият господин Макферсън, който, докато го отвеждали оттам признал, че не бил съвсем сигурен от коя страна на пътя е трябвало да кара и си мисли, че може би е натиснал газта вместо спирачките? Старият господин Макферсън, който на един паметен Великден се появи в църквата без панталон?

Прокторът 5затваря вратата и сяда на мястото си. Поглежда към часовника на стената и изчаква, докато стрелката за минутите треперливо се придвижва напред.

— Можете да започвате.

Петдесет и две листовки с въпроси се отварят с шумолене. Някои от студентите ги прелистват, за да им хвърлят един общ поглед. Други започват да пишат незабавно. Аз не правя нито едното, нито другото.

Четиридесет минути по-късно моливът ми все още не се е докоснал до листа. Взирам се отчаяно в листовката. Страниците са изпълнени с диаграми, цифри, линии и схеми — върволици от букви с пунктуационни знаци накрая; някои са точки, други въпросителни и нито едно от тези неща няма смисъл. За миг се чудя дали всичко това изобщо е написано на английски. Опитвам се да го преведа на полски, но и това е безполезно. Със същия успех може да е написано и с йероглифи.

Някаква жена се изкашля и аз подскачам на мястото си. На челото ми се появява капка пот и пада върху хартията. Избърсвам я с ръкава си и вдигам листа.

Може би ако го доближа до очите си… Или ако го задържа по-далеч от тях — да, сега мога да видя, че текстът наистина е на английски. Или по-скоро, че отделните думи са на английски, но не мога да прочета две от тях една след друга и да ги свържа в общ смисъл.

От челото ми пада втора капка пот.

Оглеждам залата. Катрин пише бързо, светлокестенявата й коса пада по лицето й. Тя е левачка и тъй като пише с молив, лявата й ръка е оголена от китката до лакътя и прилича на изваяна от сребро. До нея Едуард рязко се изправя на крака, хвърля изпълнен с паника поглед към часовника и отново се прегърбва над изпитния лист. Извръщам се настрана с лице към прозореца.

През листата на дърветата надзъртат късчета небе — мозайка от синьо и зелено, която плавно се изменя с всеки полъх на вятъра. Взирам се в нея, оставил погледа си да се рее отвъд листата и клоните. Една катерица, която не страда от недохранване, пресича с подскоци зрителното ми поле с високо вдигната пухкава опашка.

Изтласквам стола си назад, при което се разнася пронизителен стържещ звук. Изправям се. Челото ми е покрито с пот, а ръцете ми треперят. Петдесет и две лица се извръщат към мен.

Би трябвало да познавам тези хора. И наистина ги познавах допреди седмица. Знаех къде живеят семействата им. Знаех какво работят бащите им. Знаех дали имат братя и сестри и дали ги обичат. Дявол да го вземе, дори си спомнях онези, които трябваше да напуснат след Срива: Хенри Уинчестър, чийто баща прекрачи през перваза на прозореца на Търговската камара в Чикаго; Алистър Барне, чийто баща се простреля в главата; Реджиналд Монти, който се опита безуспешно да живее в една кола, когато семейството му вече не можеше да плаща за стаята и храната му; Бъки Хейс, чийто безработен баща просто бе отпрашил нанякъде. Но другите, онези, които бяха останали? Нищо.