Сара Груън - Вода за слонове

Успявам да се изправя и набирам скорост, като оглеждам всеки вагон за нещо, за което да се уловя. Покрай мен профучават три един след друг; следват ги вагони за добитък, чийто врати са отворени, но от тях стърчат краищата на многобройни конски опашки. „Това е толкова странно“ — успявам да отбележа наум, въпреки че тичам покрай движещ се влак насред никъде.

Намалявам скоростта си до тръс и накрая спирам. Останал без дъх и почти без надежда, обръщам глава. Три вагона по-назад има отворена врата.

Отново се хвърлям напред, като ги броя, докато отминават нататък.

Един, два, три…

Посягам към желязната ръчка на вратата и скачам нагоре.

Левият ми крак и лакътят ми са първото, което се удря в нея, а после и брадичката ми се забива в металния й ръб. Вкопчвам се с всичка сила във вратата с две ръце и един крак. Шумът е оглушителен, а челюстта ми се удря ритмично върху железния ръб. Усещам мирис, който може да е или от кръв, или от ръжда, и за миг се питам дали пък не съм си разбил зъбите, преди да осъзная, че този въпрос е на път да се превърне в упражнение по съвсем безполезно теоретично разсъждение: увиснал съм опасно на ръба на вратата, а десният ми крак е насочен към колелетата. С дясната си ръка се вкопчвам в ръчката, а с лявата се улавям за пода на вагона така отчаяно, че изпод пръстите ми се откъртват парченца дърво. Знам, че съм загубена кауза — нямам почти никаква опора под краката си, а левият ми крак се полюшва към вратата в равномерни тласъци. Десният ми крак е увиснал толкова надолу под влака, че просто знам, че ще го загубя. Дори се подготвям за това, като стискам здраво очи и зъби.

След няколко мига откривам, че все още съм невредим. Отварям очи и преценявам с какви възможности разполагам. Има само два варианта и тъй като не мога да скоча от влака, без да попадна под колелетата му, броя до три и се оттласквам нагоре колкото сили имам. Успявам да прехвърля лявото си коляно през ръба. Борейки се с крак, коляно, брадичка и нокти, успявам да пропълзя във вагона и се сгромолясвам на пода, където оставам да лежа напълно изтощен.

После осъзнавам, че срещу мен има някаква слаба светлина. Успявам с рязко движение да се изправя на лакът.

Четирима мъже са насядали върху груби конопени чували и играят карти на светлината на един керосинов фенер. Един от тях, съсухрен старец с набола брада и хлътнало лице, държи до устните си глинена стомна — изглежда, така се е стреснал от появата ми, че е забравил да я свали. Сега го прави и избърсва уста с опакото на ръкава си.

— Тъй, тъй — изрича той бавно. — Какво имаме тук?

Двама от мъжете седят съвсем неподвижно и ме гледат над разперените карти в ръцете си, а четвъртият се надига и прави крачка напред.

Насреща си виждам едър, тежко сложен грубиян с дебела черна брада. Дрехите му са мръсни, а периферията на шапката му изглежда така, сякаш някой е забил зъби в нея и е отхапал една хапка. Някак си се изправям на крака и се олюлявам напред, преди да осъзная, че няма къде да избягам. Завъртам глава настрани и установявам, че съм застанал срещу един от многото вързопи с брезенти.

Когато се обръщам обратно, лицето на мъжа е толкова близо до моето, че усещам вонящия му на алкохол дъх.

— На този влак нямаме място за скитници, братко. Можеш да се омиташ още сега.

— Чакай, чакай малко, Блеки — обажда се старецът с каната. — Няма да правиш нищо необмислено, чуваш ли?

— Нищо необмислено — повтаря Блеки и посяга към яката ми. Отблъсквам ръката му. Той посяга с другата и аз се завъртам, за да го спра. Чува се пукот, когато ръцете ни се удрят една в друга.

— Охоооо! — киска се старецът. — Внимавай, приятелче. Не се заяждай с Блеки.

— На мен ми се струва, че по-скоро Блеки се заяжда с мен — крясвам, докато отразявам втори удар.

Блеки отново напада. Падам върху едно руло брезент и преди дори главата ми да се удари в него, Блеки отново ме дръпва грубо напред. Само миг по-късно дясната ми ръка е извита зад гърба ми, краката ми висят над празното пространство над отворената врата, а пред погледа ми започват да се нижат едно след друго дървета, които отминават с бясна скорост.

— Блеки! — излайва старецът. — Блеки! Пусни го. Пусни го, ти казвам, и то тук, вътре във влака!

Блеки извива ръката ми зад врата ми и ме разтърсва.

— Блеки, казвам ти! — крещи старецът. — Не ни трябва беля! Пусни го!

Блеки ме провесва още няколко сантиметра по-навън от вратата, а после се завърта и ме запраща срещу навитите на руло брезенти. След което се връща при другите, грабва глинената стомна и преминава право покрай мен, като прекрачва брезентите и се връща в най-отдалечения ъгъл на вагона. Наблюдавам го внимателно, докато разтривам ръката, която допреди малко е извивал.