Сара Груън - Вода за слонове

Трима мъже, възседнали коне, минават в галоп покрай нас, завиват и пресичат полето по дължина и после отново се обръщат с лице към нас. Този в средата извива глава, преценяващо оглежда земята пред себе си с поглед на познавач. Събира двете юзди в едната си длан, а с другата ръка вади от кожена кесийка няколко колчета и ги забива в почвата.

— Какво прави? — интересувам се.

— Очертава мястото, където да спрат фургоните — отвръща Кемъл и спира пред един вагон с добитък. — Джо! Хей, Джо!

От вратата се подава една глава.

— Тук имам един зелен. Направо от щайгата. Дали би могъл да го използваш за нещо?

Тялото, към което е прикачена главата, излиза на рампата. Собственикът му повдига ръба на шапката си с ръка, от която липсват три пръста, оглежда ме внимателно, изплюва струя тъмнокафяв тютюнев сок с ъгълчето на устата си и хлътва обратно във вагона.

Кемъл ме потупва по ръката, като че ли ме поздравява.

— Вече си вътре, момче.

— Така ли?

— Аха. Сега върви и изрини малко лайна. Ще те настигна по-късно.

Във вагона с добитък мръсотията е безбожна. Работя заедно с хлапе на име Чарли, чието лице е гладко като на момиче. Гласът му дори не е мутирал все още. След като изринахме, както ми се стори, поне един тон животински тор, спирам за малко, като измервам с поглед мръсотията, която тепърва ни предстои да чистим.

— Всъщност колко коне превозват в този вагон?

— Двайсет и седем.

— Господи! Сигурно са така скупчени един до друг, че не могат дори да помръднат.

— Това е целта. След като веднъж се спусне преградата, никой от тях не може да падне.

Сега разбирам откъде са дошли щръкналите опашки, които видях снощи.

Джо се появява на вратата.

— Знамето е вдигнато — изръмжава.

Чарли захвърля настрана лопатата си и се устремява към вратата.

— Какво става? Къде отиваш? — питам го.

— Вдигнали са знамето на готварницата.

Поклащам глава.

— Съжалявам, все още не разбирам.

— Кльопачка — уточнява той.

Това вече го разбирам. И на свой ред захвърлям лопатата.

Навън по земята като гъби са изникнали многобройни палатки, въпреки че най-голямата — очевидно шатрата — все още лежи неразпъната на земята. Около отделните й части са се привели мъже, които ги зашиват заедно. По централната линия стърчат внушителни дървени колове с опнати по тях въжета; вече се развява американското знаме — имам чувството, че се намирам на палубата на платноход.

Около периметъра й група от осмина мъже набива с чук колчета в земята. Когато един от чуковете удари кола, пет други вече замахват във въздуха. Шумът, който идва оттам, наподобява трещене на картечница и е ясно различим дори сред всеобщата врява.

Други групи издигат над земята огромни стълбове. Двамата с Чарли отминаваме десетина мъже, които се хвърлят с цялата си тежест върху едно-единствено въже, докато единадесетият, малко по встрани от групата, крещи:

— Дръпнете, разклатете, намалете! Пак! Дръпнете, разклатете, намалете! А сега забийте!

Очевидно е коя от палатките е готварницата, дори без да поглеждам знамето в оранжево и синьо или казана, който клокочи в задната й част, или пък потока от хора, устремен към нея. Миризмата на храна ме удря право в носа. Не съм ял от онзи ден и стомахът ми се свива от глад.

Страничните платнища на готварницата са вдигнати, за да улеснят влизането на наплива от хора, но по средата я разделя завеса. Масите от тази страна, която виждам, са застлани с покривки на бели и червени карета, със сребърни прибори и цветя. Контрастът с върволицата мръсни мъже, които треперят зад масите с вдигаща се над тях пара, е направо безумен.

— Мили боже — казвам на Чарли, когато заемаме местата си в редицата. — Само погледни всичко това.

Масите са отрупани с ядене от кайма и зеленчуци, наденици и препълнени кошнички с хляб. Нарязана на спирала шунка, приготвени по всевъзможни начини яйца, цели буркани конфитюр, безброй купи, пълни с портокали.

— Това не е нищо — осведомява ме той. — Освен всичко това, голямата Берта е имала дори и сервитьори. Просто сядаш и те ти носят всичко на поднос на масата.

— Голямата Берта?

— „Ринглинг“ 7 — отвръща той.

— Работил си за тях?

— Ъъъ… не — отвръща той смутено. — Но познавам хора, които са!

Грабвам една чиния и изсипвам в нея планина от картофи, яйца и наденички, като същевременно се опитвам да не изглеждам като умиращ от глад. Миризмата е божествена. Отварям уста и вдъхвам дълбоко аромата на храната, струва ми се, че е манна небесна. И наистина е такава.