Сара Груън - Вода за слонове

Кемъл се появява пред нас изневиделица.

— Ето. Дай това на оня приятел там, в края на опашката — и пъхва в свободната ми ръка едно билетче.

Мъжът в края на редицата е седнал в един сгъваем стол и лицето му е полускрито под периферията на меката му шапка. Протягам му билетчето и той вдига поглед към мен и скръства ръце на гърдите си.

— Отдел? — пита.

— Моля? — казвам.

— Кой е твоят отдел?

— Ъъъ… не съм сигурен — отговарям. — Прекарах цялата сутрин да рина мръсотията от вагоните с животни.

— Това нищо не ми говори — казва той, все така без дори да поглежда към билета ми. — Това може да бъде вагонът с животните за арената, вагоните с нещата на животните или менажерията. Кое от тях е?

Не казвам нищо. Със сигурност знам, че Кемъл спомена за поне два от гореизброените отдели, но не си спомням подробностите.

— Щом не си знаеш отдела, значи не си от шоуто — отсича мъжът, — тъй че кой си, по дяволите?

— Наред ли е всичко, Езра? — пита Кемъл, като се приближава иззад мен.

— Не е. Някакъв селяндур ми се е довлякъл тук и се опитва да си отмъкне закуска от шоуто — Езра се изплюва на земята.

— Никакъв селяндур не е — заявява Кемъл. — Нов е и е с мен.

— Тъй ли?

— Тъй.

Мъжът повдига нагоре ръба на шапката си и ме измерва от глава до пети, след което мълчи още няколко мига.

— Добре, Кемъл. Щом ти гарантираш за него, това ми стига — ръката му се смъква от шапката и сграбчва билета ми. — И още нещо. Научи го как да говори, преди някой да му е скъсал задника от бой.

— Значи, кой е моят отдел? — питам и се запътвам към една от масите.

— А, не, не оттук — спира ме Кемъл и ме сграбчва за лакътя. — Тия маси не са за такива като нас. Докато се научиш да се оправяш тук, ще стоиш близо до мен.

Минавам след него от другата страна на завесата. Масите в тази половина на палатката са дълги, проснати от единия до другия край и на тях има сложени само солница и пиперница. Нито едно цвете.

— Кой се храни от другата страна? Артистите ли?

Кемъл ме стрелва с поглед.

— Мили боже, хлапе. Дръж си устата затворена, докато се научиш как се говори тук, става ли?

Сяда на една маса и незабавно натъпква в устата си половин филия хляб. Следващата минута прекарва в дъвчене, после поглежда към мен.

— О, не се вживявай. Просто се грижа за теб. Видя какъв е Езра, а той е като котенце в сравнение с останалите. Сядай.

Гледам го още един миг, след което прекрачвам през пейката. Слагам чинията си на масата, поглеждам към изцапаните си с тор ръце, избърсвам ги в панталона си, установявам, че не са станали по-чисти и така или иначе ги заравям в храната си.

— И тъй, как се говори тук? — питам най-накрая.

— Наричат се „шантавелници“ — изтърсва Кемъл, без да престава да дъвче хапката си. — А твоят отдел са вагоните с багажа на животните. Засега.

— А къде са тези шантавелници?

— Всеки миг ще пристигнат. Две отделения на влака все още не са стигнали до гарата. Шантавелниците си лягат късно, стават късно и пристигат точно навреме за закуска. И докато сме на тази тема, никога не ги наричай шантавелници пред самите тях.

— А как да ги наричам?

— Артисти.

— Тогава защо просто не ги наричам артисти през цялото време? — питам и в гласа ми се прокрадва нотка на раздразнение.

— Те са едно, ние сме друго, а ти си един от нас — обяснява Кемъл. — Нищо, ще се научиш — в далечината се чува свирка на влак. — Като говорим за дявола…

— Чичо Ал с тях ли е?

— Да, но не си прави никакви илюзии. Няма и да припарваме до него, преди да измине много време. Винаги е като мечок, който го боли зъб, когато се настаняваме. Я кажи, как се справяш засега с Джо? Омръзна ли ти вече от конската тор?

— Нямам нищо против.

— Да, добре, предполагам, че ставаш за нещо повече от това. Говорих с един приятел — смачква между пръстите си още едно парче хляб и обира с него мазнината от чинията си. — Ще се навърташ около него целия ден днес и той ще каже някоя и друга добра дума за теб, където трябва.

— Какво ще правя?

— Каквото ти каже той. Съвсем сериозно говоря — и вдига вежда, за да подчертае думите си.

Приятелят на Кемъл е дребничък мъж с голям корем и гръмовен глас. Говорител е на една от допълнителните атракции и се казва Сесил. Оглежда ме изпитателно и обявява, че ставам за работата, с която разполага в момента. И така, аз, Джими и Уейд — двамата други мъже, провъзгласени за достатъчно представителни да се смесят с хората от града — трябва да заемем места в три от краищата на тълпата и когато чуем сигнала, да пристъпим напред и да ги избутаме към входа.