Сара Груън - Вода за слонове

— Ако тръгнете насам — продължава Сесил, — ще ви покажа нещо, което не сте виждали никога досега, дами. Нещо толкова необикновено, толкова изключително, че не сте посмели и да мечтаете, че е възможно да съществува, и все пак нещо, за което спокойно можете да говорите в църквата в неделя или да разкажете за него на баба и дядо на масата за вечеря. Елате и дайте пари на малкия ни приятел, ето този тук. Това е строго семейно развлечение. Елате да видите кон, чиято глава е там, където трябва да е опашката! Това е чистата истина, дами. Същество, чиято опашка е на мястото на главата му. Можете да го видите със собствените си очи. И когато разкажете за това на съпрузите си, може би тогава ще им се прииска да бяха останали със своите прекрасни дами. О, да, скъпи мои. Наистина ще им се прииска.

По времето, когато речта на Сесил свършва, вече съм заобиколен от всички страни от жени. Мъжете са изчезнали и аз се оставям да бъда повлечен от потока от богомолци и жени, от млади момчета и останалите нечистокръвни американци.

Конят, чиято опашка се намира там, където би трябвало да е главата му, е точно това — кон, запънат в право положение в една тясна като кутия клетка, така че опашката му виси в кофата му за хранене.

— О, за бога! — възкликва една жена.

— Никога не би ми хрумнало! — обажда се друга, но общата реакция е по-скоро тази на изпълнен с облекчение смях, защото, ако това е конят с опашка, която се намира там, където би трябвало да е главата му, колко лошо би могло да бъде зрелището, предвидено специално за мъже?

Отвън долита шум от боричкане.

— Проклети кучи синове такива! Дяволски си прав, че си искам парите обратно! Наистина ли смяташ, че ще платя четвърт долар, за да видя чифт скапани жартиери? Говореше за истински американци — добре, наистина съм чистокръвен и така нататък. Искам си обратно скапаните пари!

— Извинете, госпожо — казвам и провирам рамо между две застанали пред мен жени.

— Хей, господине! За къде сте се разбързали толкова?

— Извинете. Простете — опитвам се да си пробия път към края на палатката.

Сесил и някакъв мъж с почервеняло лице са застанали в отбранителна позиция като боксьори. Мъжът прави крачка напред, поставя и двете си ръце върху гърдите на Сесил и го блъсва назад. Тълпата се разделя и Сесил се стоварва върху раздвоените краища на платното, с което е застлана платформата му. Клиентите пристъпват по-близо и дори се вдигат на пръсти, за да виждат по-добре.

Пробивам си устремно път през тях и стигам до Сесил в същия миг, в който другият мъж се приготвя за удар и се завърта към него. Юмрукът му е едва на няколко сантиметра от брадичката на Сесил, когато аз го сграбчвам във въздуха и го извивам зад гърба му. Премятам ръка зад врата му и го дърпам назад. Той започва да пръска слюнки и да ме дращи, като посяга към ръката ми. Затягам хватката си, докато сухожилията ми не се притискат до дихателната му тръба и наполовина влачейки го, наполовина принуждавайки го да върви сам, двамата стигаме до края на алеята. После го блъсвам върху пръстта. Той остава да лежи там сред облак прах и да хрипти, стискайки гърлото си.

След броени секунди двама мъже в официални костюми бързо преминават край мен, хващат го за ръцете, изправят го и го задърпват, все още кашлящ, към града. Навеждат се към него, потупват го по гърба и тихичко го окуражават, после наместват шапката му, която като по чудо е останала на мястото си.

— Добра работа — хвали ме Уейд и ме потупва по рамото. — Добре се справи. Сега се връщай на мястото си. Те ще го поемат оттук нататък.

— Кои са те? — питам, докато разглеждам върволицата от резки и избилата по тях кръв, набраздила ръката ми.

— Умиротворителите. Те ще го успокоят и ще го накарат да се почувства по-добре. Така няма да трябва да се разправяме с разярен посетител — обръща се с лице към тълпата, плясва силно с длани и започва да потрива ръце пред себе си. — Добре, приятели мои. Всичко е наред. Тук няма какво повече да се види.

Хората явно нямат желание да си ходят. Когато разгневеният посетител и двамата му придружители най-после се скриват зад една сграда от червени тухли, тълпата започва да отстъпва, но продължава да поглежда с надежда през рамо, да не би да пропусне нещо.

Джими си пробива път сред борещите се.

— Хей, ти — вика ме той. — Сесил иска да те види.

И ме повежда към задната част на тълпата. Сесил е приседнал на ръба на един сгъваем стол. Краката му с обутите в гети стъпала са изпънати напред. Лицето му е червено и мокро и той си вее с една програма. Свободната му ръка изпитателно потупва един след друг всички джобове и накрая се пъха в ризата му, откъдето измъква плоска четвъртита бутилка. Устните му се извиват назад и той изважда запушалката със зъби, след което вдига шишето нагоре. Точно тогава ме забелязва.