Сара Груън - Вода за слонове

— Не се вживявай, хлапе — обажда се старецът. — Блеки обича да хвърля хора под влаковете, намира го за много ободряващо. Едно от любимите му занимания, а сега няма да му се наложи да го прави за известно време. Хайде — подканва ме той, потупвайки по пода с опакото на ръката си, — ела тук.

Отново поглеждам към Блеки.

— Хайде, хайде — поощрява ме старецът. — Не се срамувай. Оттук нататък Блеки ще се държи прилично, нали така, Блеки?

Блеки изсумтява и си сръбва от стомната.

Надигам се и предпазливо се отправям към останалите.

Старецът ми подава дясната си ръка. След миг колебание я поемам.

— Аз съм Кемъл — представя се той. — А този тук е Грейди. Това е Бил. Смятам, че вече си се запознал с Блеки — усмихва се, разкривайки няколкото зъба в устата си.

— Добър ден — поздравявам.

— Грейди, я донеси пак тук тази стомна, става ли? — казва Кемъл.

Грейди поглежда към мен и аз отвръщам на погледа му. След малко той става и безмълвно се отправя към Блеки.

Кемъл с усилие се изправя на крака така сковано, че в един миг се пресягам и го хващам за лакътя, за да му помогна да запази равновесие. След като веднъж е станал, той протяга керосиновата лампа към мен и на светлината й оглежда лицето ми, а после и дрехите ми. Разглежда ме от глава до пети.

— Какво ти казах, Блеки? — провиква се ядосано. — Този тук не е никакъв скитник. Блеки, дотътри се тук и го виж. Разбери каква е разликата.

Блеки изсумтява, глътва една последна глътка и примирено отстъпва стомната на Грейди.

Кемъл вдига поглед към мен.

— Как каза, че ти е името?

— Якоб Янковски.

— Косата ти е червена.

— И аз така съм чувал.

— Откъде си?

Не отговарям веднага, колебая се. От Норич ли съм, или от Итака? Дали мястото, откъдето си, е там, откъдето идваш или там, откъдето са корените ти?

— Отникъде — отвръщам.

Лицето на Кемъл добива сурово изражение. Той се полюшва на леко свитите си в коленете крака и светлината от фенера, който държи в ръка, става треперлива.

— Да не си направил нещо, момко? От полицията ли бягаш?

— Не — въздъхвам. — Нищо такова.

Той продължава да се взира в мен дълго време и после кимва.

— Добре тогава. Не ми влиза в работата. Накъде си тръгнал?

— Не съм сигурен.

— Търсиш си работа?

— Да, сър, струва ми се, че търся.

— Нищо срамно няма — казва той. — Какво можеш да правиш?

— Почти всичко — отвръщам.

Грейди се връща със стомната и я предава на Кемъл. Той избърсва устата й с ръкава си и ми я връчва.

— Хайде, сръбни си.

Вижте, не че не съм опитвал алкохол, но това спиртно питие е съвсем друга история. Подпалва огън в гърдите и главата ми. Едва си поемам дъх и се мъча да преглътна сълзите си, но гледам Кемъл право в очите дори когато ми се струва, че дробовете ми ще се пръснат.

Кемъл наблюдава реакцията ми и после бавно кимва.

— Утре сутрин ще пристигнем в Утика. Ще те заведа да те запозная с чичо Ал.

— Кой? Какво?

— Алън Бункел, ръководител на цирка, господар и владетел на всички знайни и незнайни светове.

Трябва да съм изглеждал смаян, защото беззъбата уста на Кемъл се отваря и той избухва в смях.

— Хлапе, не ми казвай, че не си видял.

— Какво да видя? — питам.

— Майната му, момчета — кикоти се той и хвърля поглед към останалите. — Той наистина не знае!

Грейди и Бил се подсмихват. Само Блеки, изглежда, не е заразен от веселото настроение. Вместо това се намръщва и нахлупва шапката си още по-ниско над лицето.

Кемъл се извръща към мен, прочиства гърлото си и казва бавно, подчертавайки всяка дума:

— Ти не се покатери на някой случаен влак, момко. Ти се покатери в Летящия ескадрон на „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“.

— В кое? — питам.

Сега смехът на Кемъл е толкова силен, че се превива на две.

— О, но това е страхотно, наистина страхотно — подсмърча и си бърше очите с опакото на ръката. — О, боже! Набутал си си задника в цирк, момко.

Примигвам насреща му.

— Това тук е голямата палатка — обяснява той, като повдига керосиновата лампа и размахва изкривен пръст към голямото руло брезенти. — Един от вагоните с платнищата взе няколко завоя не както трябва и я разнебити много лошо, тъй че ето какво стана. Е, защо да не си намерим някое местенце за спане? Остават ни още няколко часа, преди да пристигнем. Само недей да лягаш прекалено близо до вратата, това е всичко. Понякога вземаме тези завои наистина много остро.

Събуждам се от дългия свистящ звук на спирачки. Притиснат съм доста по-навътре между рулата брезент, отколкото бях, когато заспах. Замаян съм и ми трябва една секунда, преди да си спомня къде се намирам.