Сара Груън - Вода за слонове

Взирам се в тези лица без черти, в празните овали, заобиколени от коса; гледам ги един след друг с нарастващо отчаяние. До слуха ми достига някакъв тежък хриплив звук; звук, който, както осъзнавам, идва от самия мен. Не мога да си поема дъх.

— Якоб?

Лицето, което се намира най-близо до мен, има устни и те се мърдат. Гласът е боязлив, несигурен.

— Добре ли си?

Примигвам, неспособен да фокусирам погледа си. Миг по-късно вече съм пресякъл залата и хвърлям изпитния лист на бюрото на проктора.

— Свършихте ли вече? — пита той и посяга към него. Чувам шумоленето на хартията, докато вървя към вратата. — Чакайте! — провиква се той след мен. — Та вие дори не сте започнали! Не можете да си тръгнете. Ако напуснете, не мога да ви позволя да…

Вратата се затваря, преди да чуя последните думи. Докато марширувам през вътрешния двор, хвърлям поглед към кабинета на Дийн Уилкинс. Виждам, че стои на прозореца и ме гледа.

Вървя, докато стигам края на града, след което сменям посоката, за да следвам релсите на железопътната линия. Вървя, докато се спуска нощта, а луната се издига високо в небосвода и после още няколко часа. Вървя, докато краката започват да ме болят, а на стъпалата ми излизат пришки. Тогава спирам, защото съм уморен и гладен и не зная къде се намирам. Като че ли съм сомнамбул, който броди насън и изведнъж се е събудил на съвсем непознато място.

Единственият белег на цивилизацията е линията на железопътните релси, поставени върху издигната основа от чакъл. От едната й страна има гора, а от другата — малко сечище. Чувам, че някъде наблизо капе вода и се устремявам в посока към звука, воден от лунната светлина.

Потокът е широк най-много метър. Тече покрай линията на дърветата от другия край на сечището и после се врязва в гората. Изхлузвам обувките и чорапите си и сядам на брега.

Когато за пръв път потапям крака в ледената вода, ме пронизва такава болка, че веднага ги издърпвам обратно. Упорствам, като ги потапям още няколко пъти и ги държа вътре все по-дълго и по-дълго, докато студът най-после успокоява пришките ми. Отпускам стъпалата си на каменистото дъно и оставям водата да се плиска между пръстите ми. Най-после усещам друга болка, този път предизвикана от студа, и лягам по гръб, облягайки глава срещу гладкия камък, докато краката ми съхнат.

Някъде в далечината вие койот — звук, който ми прозвучава едновременно самотно и познато. Въздъхвам и оставям очите си да се затворят. Когато обаче на воя на койота отговаря джафкане на не повече от десетина-петнайсет метра от мен, веднага се изправям до седнало положение.

По-далечният койот отново надава вой и този път му отговаря свирка на влак. Нахлузвам на краката си чорапите и обувките и се надигам, приковал поглед в края на сечището.

Сега влакът е по-близо, гърми и трещи срещу мене. Трак-а-трак-трак-а-трак-а…

Избърсвам ръце в бедрата си и тръгвам към релсите; спирам на няколко метра от тях. Ноздрите ми се изпълват с острата миризма на масло. Свирката отново изпищява…

Огромна машина изсвистява покрай завоя и бързо подкарва по-нататък. Толкова е голяма и минава така близо до мен, че вдига мощна вихрушка, която се блъсва в мен. Избухват огромни кълба от облаци дим, дебело черно въже се извива над следващите вагони. Гледам зашеметен, докато половин дузина неясни сенки профучават покрай мен, приличат на фургони, макар че не мога да ги видя ясно, защото луната се е скрила зад облак.

Изтръгвам се от вцепенението си. В този влак има хора. Няма значение накъде пътува той, важното е, че където и да отива, то със сигурност е по-далеч от койотите и по-близо до цивилизацията, храната и възможния работодател; може би дори към Итака, въпреки че нямам и пукнат цент в джоба си и нямам причина да вярвам, че в колежа ще ме приемат обратно. А дори и да ме приемат, какво? Нямам дом, в който да се върна, нито кабинет, към който да се присъединя.

Преминават още вагони, натоварени с нещо, което изглежда като телефонни стълбове. Гледам след тях, като се напрягам да видя какво идва след тях. За миг луната се скрива, а после пак се показва, хвърляйки синкавата си светлина върху това, което би могло да бъдат товарни вагони.

Затичвам се в същата посока като на влака. Краката ми затъват в натрупания чакъл, чувствам се така, все едно бягам по пясък и се мъча да наваксам забавянето, като се накланям напред. Препъвам се и започвам да се олюлявам в опит да си върна равновесието, преди някоя част от тялото ми да се е озовала заклещена между огромните метални колелета и релсите.