Сара Груън - Вода за слонове

Въпреки че има мигове, в които съм готов да направя всичко, за да я върна, се радвам, че си отиде първа. Загубата й бе като прорез в тялото ми и остави зейнала празнина в самия мен. Това бе мигът, в който целият ми свят се срина. Не бих искал тя да преживее същото. Понякога да останеш жив е ужасно.

Навремето си мислех, че остаряването е за предпочитане пред другото, но сега не съм сигурен. Понякога монотонността на бингото, напевните гласове на сестрите и съсухрените старци, паркирани в залата в инвалидните си колички, ме кара да копнея за смъртта, особено когато си спомня, че и аз съм един от тези древни хора, подредени в редица като някакви безполезни чочке 1.

Но нищо не мога да направя. Мога единствено да отброявам дните в очакване на неизбежното и да гледам как призраците от миналото смущават празното ми, лишено от смисъл настояще. Блъскат се един в друг, трополят и се чувстват като у дома си, най-вече защото няма кой да им се противопостави. Отдавна съм спрял да се боря с тях.

Призраците, които се блъскат един в друг и трополят и сега, в този момент.

Чувствайте се като у дома си, момчета. Останете тук за малко. О, извинете, виждам, че вече сте го направили.

Проклети призраци.

На двайсет и три години съм и седя до Катрин Хейл, по-скоро тя седи до мен, защото влезе в аудиторията след мен и небрежно се плъзна навътре на пейката, докато бедрата ни се докоснаха, а после се отдръпна и се изчерви, като че ли допирът бе случаен.

Катрин е една от общо четирите жени във випуск 1931 и жестокостта й няма граници. Вече не си спомням колко пъти съм си мислил „О, боже, о, боже, сега вече ще ми позволи“, само за да може върху ми да се стовари следващата мисъл: „Мили боже, нима иска да спра сега?“

Доколкото знам, аз съм най-старият девственик от мъжки пол в историята на света. Или поне никой на моята възраст няма желание да направи подобно признание. Дори и Едуард, моят съквартирант, обяви победа на фронта, макар да съм склонен да вярвам, че най-близкият контакт, който е имал с гола жена, е този със страниците на порнографските му списания. Не много отдавна момчетата от моя отбор по футбол платиха на някаква жена по четвърт долар на човек, за да им позволи да го направят с нея един след друг в обора. Колкото и да се надявах да загубя девствеността си в „Корнел“, не можах да се заставя да взема участие. Просто не можех.

И така, десет дни по-късно, след шест дълги години, прекарани в дисекции, кастрации, заплождане на коне и пъхане на ръка под опашката на кравите повече пъти, отколкото мога да преброя, аз и вярната ми сянка, Девствеността, ще напуснем Итака и ще се присъединим към ветеринарния кабинет на баща ми в Норич.

— А тук можете да видите доказателство за удебеляването на периферното тънко черво — обяснява професор Уилърд Макгавърн с равен, безизразен глас. Показалката, която държи, се забожда вяло в преплетените черва на мъртва, с пъстра козина коза. — Това, в съчетание с увеличените лимфни възли на мезентерия, е симптом на очевидно…

Вратата се отваря с остро скърцане и Макгавърн се обръща нататък, без да отмества все още заровената в корема на мъртвата коза показалка. Дийн Уилкинс влиза със забързани стъпки в залата и се изкачва по стълбите, които водят към подиума. За известно време двамата мъже се съвещават оживено, застанали тъй близо един до друг, че челата им почти се докосват. Макгавърн се вслушва в припрения шепот на Уилкинс, а после се обръща и преброжда редиците студенти с тревожен поглед.

Из цялата зала студентите започват да се въртят неспокойно по местата си. Катрин вижда, че я гледам, прехвърля крак връз крак и приглажда полата си с вяло отпуснати пръсти. Преглъщам с усилие и отклонявам погледа си.

— Якоб Янковски?

Така се стряскам, че изпускам молива си, той се завърта на пода и пада в краката на Катрин. Прочиствам гърлото си и бързо се надигам. Над петдесет чифта очи се извръщат към мен.

— Да, сър?

— Може ли да поговорим, ако обичате?

Затварям тетрадката си и я оставям на пейката. Катрин вдига молива ми и задържа пръстите върху моите, докато ми го подава. Проправям си път към пътеката между редовете, като се блъскам в нечии колене и стъпвам на нечии пръсти. Следван от вълна от шепот, се отправям към предната част на залата.

Дийн Уилкинс се взира в мен.

— Елате с нас — нарежда той.

Провинил съм се в нещо, това поне е ясно.

Излизам след него в коридора. Макгавърн върви по петите ми и затваря вратата. За миг и двамата остават безмълвни, със скръстени на гърдите ръце и суров израз на лицата.