Сара Груън - Вода за слонове

Сестрата ме паркира пред порцията ми. Сосът върху месното руло вече е образувал коричка. Забучвам експериментално вилицата си в месото и менискусът подскача, като че ли ми се подиграва. Отвратен, вдигам поглед и срещам очите на Джоузеф Макгинти.

Седнал е точно срещу мен — новодошъл натрапник, който си пъха носа навсякъде. Адвокат в пенсия с квадратна челюст, надупчен от шарка нос и големи клепнали уши. Тези уши ми напомнят за Роузи, при все че с това приликата помежду им се изчерпва. Роузи бе нежна душа, а той е… е, той е пенсиониран адвокат. Не мога да си представя какво общо могат да имат един адвокат и един ветеринарен лекар, но сестрите очевидно са си въобразявали, че има нещо; онази първа вечер паркираха количката му на мястото срещу моето и продължиха да го правят всяка вечер.

Той ме поглежда свирепо, а челюстта му се движи енергично нагоре-надолу като на преживяща крава. Невероятно. Наистина яде тази храна.

Възрастните дами си бъбрят като ученички в блажено неведение за всичко, което става около тях.

— Ще бъдат тук до неделя — съобщава Дорис. — Били се отби, за да ги попита.

— Да, две представления в събота и едно в неделя. Рандъл и момичетата му ще ме заведат утре — заявява Норма и се обръща към мен: — Якоб, ти ще дойдеш ли?

Отварям уста, за да отговоря, но преди да успея, Дорис изтърсва:

— А видяхте ли конете? Мили боже, прекрасни са. Когато бях момиче, отглеждахме коне. О, как обичах да яздя — тя поглежда в далечината и за част от секундата мога да видя колко красива трябва да е била като млада.

— Спомняте ли си, когато циркът пътуваше с влак? — пита Хейзъл. — Плакатите се появяваха няколко дни преди пристигането му и покриваха всички стени и табла в града! Не можеше да се види и една тухла!

— О, да, помня, и още как — отвръща Норма. — Веднъж залепиха плакати дори от външната страна на нашия хамбар. Казаха на татко, че използват специално лепило, което ще изчезне два дни след представлението, но, дявол да го вземе, ако не е вярно, хамбарът ни стоя облепен с плакати месеци наред! — тя се подсмихва и клати глава. — Татко беше направо разярен.

— И тогава, няколко дни по-късно, влакът пристигаше на гарата. Винаги на зазоряване.

— Баща ми всеки път ни водеше долу да ги гледаме как разтоварват и ей богу, гледката си заслужаваше. И после парадът! И миризмата на фъстъците!

— И на карамелизирани пуканки!

— И бонбони, и сладолед, и лимонада!

— Ами стърготините! Влизаха направо в носа на човека.

— Едно време носех вода за слоновете — изтърсва Макгинти.

Захвърлям вилицата си и вдигам поглед към него. Направо се е надул от самодоволство и чака момичетата да заахкат от възхищение.

— Не си — отсичам.

За миг настава абсолютна тишина.

— Моля? — пита той.

— Не си носил вода за слоновете.

— Да, носих им.

— Не, не си.

— Лъжец ли ме наричаш? — изрича той бавно.

— Ако казваш, че си носил вода за слоновете, да, тогава си лъжец.

Момичетата ме зяпат с отворена уста. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Знам, че не бива да го правя, но незнайно защо не мога да се спра.

— Как смееш! — Макгинти обляга възлестите си ръце на ръба на масата и жилите му изпъкват.

— Слушай, приятелче — процеждам. — От десетилетия слушам как дърти глупаци като теб разправят, че са носили вода за слоновете и те уверявам, че нито един от тях не го е правил.

— Дърт глупак? Дърт глупак? — Макгинти се оттласва от масата и се изправя; инвалидната му количка отлита назад. Той насочва изкривен пръст към мен, а после се олюлява, като че ли под краката му е избухнала бомба, и изчезва под ръба на масата с облещени от изумление очи и все още отворена уста.

— Сестра! О, сестра! — викват възрастните дами.

Чувам познатия шум на гумени подметки; миг по-късно две сестри вече са уловили Макгинти за ръцете и са го повдигнали от пода. Той мърмори недоволно и прави слаби опити да ги избута настрана.

Появява се трета сестра — закръглено чернокожо момиче, облечено в бледорозово, която застава до края на масата и обляга ръце на хълбоците си.

— Какво, за бога, става тук? — пита тя.

— Този дърт кучи син ме нарече лъжец, това става — виква Макгинти, вече безопасно настанен отново на стола си. Изпъва ризата си, вдига покритата си със сиви косми брадичка и скръства ръце на гърдите си. — А също така и дърт глупак.

— О, сигурна съм, че господин Янковски не е имал предвид това — успокоява го момичето в розово.

— Точно това имах предвид — заявявам аз. — Точно такъв е. Пфу! Носил вода за слоновете, как ли пък не. Имате ли някаква представа колко вода му трябва на един слон?