Анри Труайя - Ейглетиерови

— Да вземел светлинното тяло А, безкрайно отдалечено, например една звезда. Нейните лъчи са паралелни помежду си; съответните пречупващи се лъчи сякаш идват от точка А1 на фокуса на Р1…

Даниел механично записа изречението, но се отказа да продължи. Съвсем очевидно бе, че Мушино повтаря дума по дума уроците така, както ги е предавал и през миналите години. И понеже Даниел бе запазил тетрадките на брат си… Голям късмет има този брат! Самостоятелна стая на улица „Асас“, на две крачки от факултета! Баща ми се показа много галантен, като позволи… Дали ще позволи и на него, когато стане студент?… Защо не! Не че бе зле нареден вкъщи — той обичаше много своята стаичка в червено и черно, лампиона си риба луна, картините и книгите си, — но нали цялото семейство беше там, та ако поиска да посрещне някое момиче… Например Даниела!… „Не съм стигнал още дотам!“ — призна си той искрено. Тоя Жан-Марк навярно е преживял вече какви ли не приключения. Преди всичко вече бе добре уравновесен, имаше елегантни маниери, можеше хубаво да говори… Даниел би желал Жан-Марк да му бъде истински другар. Обаче той продължаваше да се отнася с него като с хлапак, макар че разликата между тях бе едва три години и половина. Съвсем удобен бе моментът завчера, когато той прие Даниел да му помогне при настаняването. Бащата на Жулиен Прела, предприемач на държавни строежи, им бе дал една камионетка за превоза на багажа. Даниел си спомни с какво въодушевление изкачваше стълбите с един фотьойл върху главата си. Шест етажа. Бе ги лапнал като нищо. После бе метнал два сандъка с книги на гърба си, без дори да се задъха. А там горе Дидие Копелен, Жулиен Прела и Жан-Марк нареждаха мебелите, разопаковаха книгите. Стаята, едно грамадно мансардно помещение, лъхаше на прясна боя. Жан-Марк щеше да се настани след три дни, защото тръбопроводчикът още монтираше кабинка с душ в един ъгъл. Каква мания — всяка сутрин да се мие от глава до пети! Общо взето, весело бяха прекарали. Жулиен Прела бе донесъл три литра червено вино. На всеки десет минути някой се провикваше: „Дайте калории!“ и веднага пълнеха чашите… И водопроводчикът пи заедно с тях. От всички приятели на Жан-Марк Даниел предпочиташе Жулиен Прела. Дидие позираше като занесен интелектуалец и не разбираше от спорт, докато Жулиен бе непринуден, естествен. Той харесваше каламбурите на Даниел дори когато не бяха съвсем оригинални. Пък и самият съчиняваше такива. И пръст да му покажеш, избухваше в непринуден смях. Също като Лоран Совело. Но Лоран Совело бе от много добро семейство. Нямаше ли да се намуси, като види сестра си пред входа на лицея? Всъщност тя няма да дойде. Най-малко днес. Тя бе горда, ще изчака да минат два-три дни, за да го поизмъчи малко… Мушино чертаеше геометрични фигури на черната дъска, запълваше един триъгълник с черти. Даниел старателно пречерта фигурата. До тетрадката му върху чина бяха издълбани стари мъдрости: „Изпитът е като прането — мокриш, сушиш и гладиш…“ „Тук пропилях своите най-хубави години и илюзии…“ Последната мисъл бе на Даниел. Записал я беше миналият месец. Изпитът, изпитът — кога най-после ще може да помисли за нещо друго? Дори Брегът на слоновата кост, неговите девствени гори, дивите му племена, реките му с водопади и бързеи, маймуните, антилопите — целият този волен и див свят бе отровен от заплахата на изпита. „Пък и за нищо не служи този изпит. Самото правителство признава това!“ Даниел въздъхна и обърна страницата. Вдясно от него Дебюке, навел гръб, пишеше ли пищеше, сякаш всичко долавяше и всичко запомняше. Това момче бе родено отличник! И все пак всички в класа му бяха приятели. Той бе единственото същество в света, на което Даниел завиждаше. Винаги в добро настроение и с лъснати обуща. Дебюке бе образец на това, което може да постигне един буден, упорит и трудолюбив дух върху една глупава планета. Как стана така, че вчера у Совело Даниела едва го бе погледнала? Момичетата са толкова смешни! Добре, но ето че „Фа диез“ прекъсна урока. Даниел трябва да внимава. Мушино имаше лошия навик да изпитва учениците си в края на часа вместо в началото, както правеха повечето от колегите му. От садизъм навярно. Когато забелязваше, че аудиторията, залюляна от гласа му, потъваше в спокойствие, подобно на дрямка, той преставаше да говори, оперваше малкото си тяло и започваше да задава въпроси на ония типчета, които му се виждаха най-неподготвени. „Дано не съм аз! Едвам съм прегледал учебника си снощи… Но ето!“