Анри Труайя - Ейглетиерови

— Разбира се! Влез де! А вие, госпожице, няма да позволите да ни безпокоят! С изключение, разбира се, ако Хусон телефонира…

— А пощата, господине? — попита госпожица Бигарос.

— Донесете я веднага.

Той въведе Жан-Марк в кабинета си, седна зад голямата си работна маса, по която нямаше никакви книжа (неговият принцип бе: никакви преписки налице!), и опря глава на скръстените си ръце. Вдясно от него телефон, вляво малко табло с копчета на звънци… Бежови тапети, ковьор с негърска глава, на стената една абстрактна картина, подарък от някакъв налудничав клиент. Госпожица Бигарос поднесе папката с книжата за подписване и се оттегли почтително като сянка. Филип обърна един лист, хвърли поглед върху първото писмо, драсна един подпис и попита, без да вдига глава:

— Какво ново?

— Виж какво, татко — каза Жан-Марк. — Бих искал да се преместя… да живея сам…

Филип се изтегна върху гърба на фотьойла и се вгледа внимателно в сина си. Наложил си бе като правило в работата си никога да не издава учудването си. Впрочем сега не се изненада. Желанието на Жан-Марк бе логично; всеки младеж още при първата си сантиментална авантюра мечтае да живее далече от родителите си; важното е при тази промяна на живота да не се попречи на учението.

— Много е хубаво човек да живее сам, но къде ще се настаниш?

— Един от моите приятели ми отстъпва стаята си на улица „Асас“ — каза Жан-Марк. — Наложило му се е да се завърне при родителите си в провинцията.

— А удобна ли е стаята?

— Много!

— Течаща вода, отопление?

— Да, да…

Филип си позволи лукса да подпише още две писма, после заговори бавно:

— Драги мой, и аз бях като тебе! Още на двадесет години пожелах да си имам квартирка и родителите ми бяха доста благоразумни да не ми попречат. Аз значи няма да поставям прът в колелото. Обаче, между нас казано, знам много добре, че не за да зубриш правните дисциплини, искаш да живееш там! Още ли си влюбен в това момиче?

— Кое момиче? — прошепна Жан-Марк с широко отворени очи.

— Не помня вече името й… Това момиче от доброто семейство…

— Валери дьо Шарнерай? О, не се безпокой!

— А, добре, щом ме уверяваш! Защото, както разбрах, ако заведеш това момиче в квартирата си, няма да можеш да се отървеш от него. Така че внимавай с малките лепкави девственички, с очарователните приятелки, които ще ти предлагат да подреждат стаята и да оправят леглото ти, защото после няма да искат да излязат оттам! Всичко трябва бързо да се изнизва! Безопасно е, когато ги сменяш!…

Той се засмя и потърси да види по лицето на сина си момчешката веселост, която го бе обзела. Но очевидно Жан-Марк бе тъжен в любовта си — така и виното действува на някои хора. Впрочем това бе много характерно сред младото поколение. То се чувствуваше някак си безсилно пред жените. Склонността към отчаяние, дружбата между момчета и момичета, изкълчените танци, безвкусицата в модата — всичко това, мислеше си Филип, изравнява половете и убива желанията. Той искаше да разтърси този отчаян младеж, преди да се е разочаровал.

— Имаш ли сега някаква авантюрка?

— Не — каза Жан-Марк.

В гласа му се чувствуваше някакъв спотаен гняв. Погледът му блуждаеше. Ръцете му се бяха свили върху коленете, едва се сдържаше да седи.

— Добре, добре — каза Филип, като се засмя. — Не искам да бъда любопитен. Кога мислиш да се настаниш там?

— В началото на идния месец.

— Говорил ли си с Карол?

Жан-Марк отправи към баща си остър поглед.

— Не още. Защо?

— От учтивост, драги. Тя всъщност ще бъде отчаяна. Обича те много. Жените не могат да разберат като нас необходимостта от някои удобства. Обаче що се касае до яденето…

— Ще се храня в университетския ресторант — каза Жан-Марк бързо.

— За да ядеш буламачи надве-натри? Не, ще продължиш да си идваш вкъщи, освен ако ти е неприятно…

— Никак дори…

— Така че въпреки всичко, ние пак ще имаме възможност да те виждаме.

— Да…

— Агнес ще може да идва да почиства квартирата ти два-три пъти в седмицата…

— Не! — извика Жан-Марк. — Искам да живея отделно, за да бъда напълно самостоятелен!…

Тази съпротива допадна на Филип. Той би отвърнал по същия начин, ако бе на мястото на сина си. Горделива усмивка заигра по устните му.

— Остава още нещо — каза Филип. — Наемът.

— Той е нищожен — отвърна Жан-Марк.

— И все пак…

— Ще се справя! Ще преподавам частни уроци…

— Не искам да се отклоняваш от учението си. И без това имах намерение да увелича месечната ти сума.