Анри Труайя - Ейглетиерови

— Ейглетиер, на дъската.

— По дяволите! Нищо не знам — прошепна Даниел на Дебюке, като стана.

Той слезе надолу по стълбата на амфитеатъра, като влачеше краката си, за да спечели няколко секунди.

— Е, хайде! Да побързаме! Да побързаме! Обувките ви са като на водолаз, честна дума! — викна Мушино.

Смях избухна зад него.

— Бях ви дал да научите урока за събирателните лещи — каза Мушино. — Начертайте значи един предмет пред едни такава леща и ми обяснете чертежа.

Даниел сви вежди и можа да си припомни само едно пресичане на плътни и пунктирани линии и букви и цифри без някакво значение. За щастие Лоран Совело, който бе чудно находчив, вдигна ръка, щракна с пръсти и каза:

— Господин учителю, вярно ли е, че микроскопът и астрономическият далекоглед са съкратени в програмата на тазгодишните зрелостни изпити?

— Кой ви е казал тази глупост? — извика Мушино, като се обърна към него.

— Един приятел на баща ми, който е инспектор в академията.

— За пръв път чувам такава новина! Подиграли са се с вас!

— Кълна ви се, господине…

— Истина е — намеси се Дебюке, който бе разбрал играта. — Аз също чух да се говори такова нещо.

— И аз! И аз! — подсили дебелият Зюлейбос.

През време на тази словесна престрелка Лувие, който седеше на първия ред, разтвори учебника си по физика на страницата, където бе чертежът. Даниел видя рисунката и възстанови знанията си. А Мушино, след като въдвори тишината в класа, се обърна пак към него:

— Е, хайде! Слушам ви, Ейглетиер.

Даниел взе парче тебешир, начерта на черната дъска предмета АВ, перпендикулярен на оста на лещата O, отражението А1В1 в обратна посока и заговори за отражението, пообърка се малко, извини се, с голям интерес започна да слуша обясненията на Мушино и накрая се върна на мястото си с привидно измъчен вид, но със скрита радост в сърцето си, защото бе получил бележка 12 от 20.

— Хубаво ме пипна тая крава! — прошепна той, като сядаше. — Благодаря ви, хей!

Той щеше да бъде по-малко доволен, ако беше знаял урока си наизуст, отколкото сега, като не го знаеше и предизвика другарите да му се притекат на помощ. Като въртеше глава наляво и надясно, отправи благодарствени погледи на тия, които го бяха подкрепили в този труден момент. Мушино има време да изпита още двама ученици; третият бе спасен от силния звънец, който оповести края на учебния ден.

Даниел, Дебюке и Совело оставиха да отмине буйният поток на момчетата, които се блъскаха и препъваха по коридорите. Те излязоха последни, сякаш бяха вече студенти и чужди на тази ученическа бъркотия. Като крачеше между двамата си приятели, Даниел за последен път се питаше дали Даниела ще го чака.

Вън от лицея той бе смаян от блясъка на слънцето, от свежестта на въздуха, от веселите лица на минувачите. Полицаят спря движението на колите, за да преминат учениците. Би си помислил човек, че се намира пред вратата на някоя детска градина.

— Я, сестра ми! — каза Лоран Совело. — Какво се мота тук?

Даниела стоеше на отсрещния тротоар. Те отидоха при нея. Тя им обясни, че се е спряла тук „ей така случайно“, като се разхождала. Лоран Совело не каза нищо. Даниел се почувствува горд. За да не влязат в някое от близките мизерни кафенета той предложи да пийнат нещо на улица „Бонапарт“, на две крачки от тях, в едно бистро, посещавано от ученици, следващи в институтите по изящните изкуства. Тръгнаха безгрижно, с бавни крачки. Дебюке разказа на младото момиче как целият клас бе отвлякъл вниманието на Мушино, за да дадат възможност на Даниел да се съвземе и да погледне спокойно в учебника. Тя се смя, като показа малките си гъсти бели зъби. Блестящият й поглед се отправи към Даниел и той изведнъж се почувствува десет години по-голям, с мускули на атлет и с лице на млад герой. Забеляза, че и тя е по-красива, отколкото си я представяше. Невъзможно бе да се определи цветът на очите й, а това всъщност бе най-важното. Един мъж трябва винаги да знае цвета на очите на жената, която обича. Очите на Даниела бяха… бяха… Да, сиво-сини със златисти точици… Като по-малък той бе мечтал за жена със зелени бадемови очи. Смешно. Такива очи не съществуват. Обаче очите на Даниела не са ли малко изтеглени към скулите? Като я наблюдаваше, когато тя свеждаше глава… Най-много го поразяваше името й: Даниела. Като във фарс, би казал човек. А не е ли това някакво предопределение на съдбата? Тя разказваше за един „страшен“ американски филм, който току-що бе гледала. Даниел, който също бе гледал филма, каза, че това е само „бледо копие“ на големите каубойски филми, които се прожектираха във филмотеките. Оказа се обаче, че са на едно и също мнение за последната плоча на Фред Барлоу, която била „бомба“. Даниел започна да тананика мелодията, като щракаше с пръсти, а тя подзе песента, като леко поклащаше раменете и главата си в такт с мелодията и го поглеждаше под очи.