Анри Труайя - Ейглетиерови

Жан-Марк сви рамене. Тази щедрост го сломи. Значи не бе извоювал свободата си — получаваше я даром.

Филип довърши подписването на писмата, позвъни на госпожица Бигарос, върна й папката и пак се обърна към сина си:

— Мебелирана ли е тази стая?

— Има само най-необходимото.

— У нас на тавана има всичко, каквото ще ти потрябва. Можеш да си избереш. Карол ще бъде поласкана, ако й се възложи подредбата!

— Излишно е, татко…

— Не искаш ли да ти помогне?

— Не.

— Тя има добър вкус!

— Знам… обаче… не… Уверявам те… Предпочитам да си бъда сам… Да се подредя сам… Нали разбираш?…

— Да, да — каза Филип. — Но нали ще ни поканиш да те посетим някой ден.

Жан-Марк пресилено се усмихна. Кожата на лицето му се бе обтегнала до болка. Едва се въздържа.

— Разбира се!

Телефонът иззвъня. Филип вдигна слушалката и изражението на лицето му стана сериозно. Със слушалка на ухото и с поглед, отправен към сина си, той слушаше, свиваше вежди, отговаряше. На другия край на жицата събеседникът, господин Хусон, не се оставяше да бъде убеден. Но постепенно гласът на Филип ставаше по-уверен. Изреченията му се удължаваха. Господин Хусон вече не го прекъсваше. „Ще го омотае“ — помисли си Жан-Марк. В този момент влезе господин Висо, той се извини и се опита да се измъкне, но Филип му направи знак да остане. Надраска няколко думи върху бележника си и му го подаде, без да престава да говори по телефона. Веднага Висо повика Зурели. И на него Филип даде някакви писмени нареждания и продължи да говори, но вече полугласно, като закриваше с ръка слушалката. Жан-Марк, който друг път се бе възхищавала тази непринуденост и сила, сега бе огорчен от собствената си слабост. Не можеше да се примири, че бе така улеснен в затруднението от човека, когото се опитваше да измести във всичко. Неговият баща му пречеше да живее с тежестта, с възрастта и с присъствието си. Гласът на Филип ставаше все по-убедителен. Двубоят завършваше.

— Но да! — каза Филип. — Няма друго разрешение… Щом като аз гарантирам… Ще се срещна с тези господа в седем часа… Ще им съобщя… Значи утре точно в шестнадесет часа в кабинета ми…

Филип остави слушалката. Лицето му сияеше. Работата бе вързана в кърпа. Висо и Зурели се оттеглиха, онемели от възхищение.

— Ах! — каза Филип, като се обърна към сина. — Представи ми една кратка сметка за парите, които ти са необходими. Съгласен съм предварително за сумата. Имам среща в седем часа, но бързо ще свърша. Ако искаш, почакай ме и заедно ще се приберем вкъщи.

Жан-Марк отказа. Трябвало, каза той, да намине у един приятел, за да вземе някаква книга… Обяснението бе толкова глупаво и казано с толкова неуверен глас, че се разгневи на себе си. Чувствуваше, че е пламнал и потънал в пот от тази лъжа. Баща му, разсеян и благосклонен, го изпрати до вратата. В чакалнята се чуваше тихото тракане на пишещата машина. Госпожица Бигарос вдигна нос от клавишите и нежно погледна как си отива това митическо същество — синът на шефа.

„Ще дойде ли, няма ли да дойде?“ — мислеше си Даниел и потъна във вълнуващи мечти. Вчера, у Совело, той бе танцувал с Даниела и тя му бе обещала, че ще го чака някой ден пред входа на лицея. „Някой ден“ — това бе съвсем неопределено! Тя знаеше програмата им от брат си; за нея бе лесно да бъде тук в четири часа, защото и нейният лицей „Фенелон“ бе в същия квартал; повтаряше десети клас; танцуваше добре, а освен това Лоран Совело беше знаменито момче. Интересно защо той така малко прилича на сестра си! Тя — руса, красива, той — черноок, с късо подстригани коси, дебели вежди, щръкнала брада, големи, увиснали уши. Не разбираше нищо от футбол. Имаше склонност към литературата. Искаше да се посвети на журналистиката. Седнал на втория ред в амфитеатралния кабинет, Лоран се преструваше, че слуша, опрял ръка на челото си, но навярно бе разтворил криминален роман върху коленете си. И за Даниел тези истории за оптическите лещи, за техните фокуси и линии на събиране и пречупване на лъчите представляваха някаква суха материя, която няма нищо общо с реалния живот. Отегчаваше го всичко, което можеше да се изобрази само с линии и цифри върху черната дъска. Той ще научи и физиката, и химията, защото трябва да държи изпит, но с досадното чувство, че си губи времето. А освен това невъзможно бе да се увлече по предметите, които преподаваше този мъник Мушино. Нисък на ръст, с изцъклени очи, с вечно мърдащи устни под мустаци като две запетайки, той непрестанно плюеше, като говореше. Даниел го бе кръстил „Фа диез“, защото беше най-близко до сол 6 6 Игра на думи: sol на френски означава и нотата сол, и земя. — Б.пр. .