Анри Труайя - Ейглетиерови

— Правиш десет дози — измърмори Жан-Марк.

Без да престава да разбива тестото, Карол обърна глава към него. Очите й блеснаха под меките гънки на тюрбана.

— Познавам апетита ви — каза тя. — Само ти ще изядеш десетина!

— Днес не съм гладен.

— И то само защото е още пет часът!

— Не, чувствувам се много зле, нали знаеш!

Тя натисна с пръст тестото, за да провери гъстотата му, избърса се с един парцал и се изправи строго, майчински пред Жан-Марк, който продължаваше да седи.

— Вярно е, че не изглеждаш добре! — каза тя, като постави ръката си на челото му.

Той притвори очи. Нежен хлад премина по слепоочията и челюстите му.

— Трябва да се прибереш и да си легнеш — продължи тя.

— Не.

— Предлагам ти един чудесен криминал. Вземи го! Няма да усетиш как ще мине времето!

Той наведе глава. Тогава тя вдигна рамене, изръмжа: „Инат си като муле!“ и пак се залови с тестото си. Жан-Марк гледаше през прозореца: лека зеленикава мъгла покриваше дърветата, градината; сиви облаци потискаха хоризонта; скоро щеше да завали!… От три дни семейството се бе настанило в Бромей. Семейство, но без Филип! Той, сякаш непредвидено, трябваше да отлети за Ню Йорк. Работата му щяла да го задържи там до края на април. Жан-Марк съжаляваше, че баща му отсъствува. Той не можеше да води интересни разговори нито с Франсоаз, която всеки следобед потъваше в своите учебници по руски, нито с Даниел, който изчезваше още в зори — отиваше с приятели в гората Фонтенбло, за да се катерят по скалите — и се появяваше чак вечер мръсен, изморен и целият издран. „Какво удоволствие може да се изпитва при такава умора?“ — помисли си той.

Франсоаз влезе в кухнята. Приключила за днес четенето и както винаги, когато се изскубваше от своите книги, тя имаше усмихнат и сънлив вид.

— Палачинки ли приготвяш? — попита тя. — Чудесна идея! Не забравяй да сложиш и малко черешова ракия!

— Готово е вече! — каза Карол. — И струва ми се, че попрекалих малко.

Като нямаше какво да прави, Франсоаз се повъртя малко из кухнята, отвори долапа и съобщи:

— Няма хляб за тази вечер!

— Ах! — извика Карол. — Съвсем забравих да купя!

— И така ще минем — намеси се Жан-Марк.

— Ти можеш да минеш и без хляб — каза Франсоаз, — но не и Даниел. Той, бедничкият, ще се върне изгладнял! Ще отида до Пуйсо пеш. Добре ще ми дойде, като се поразходя на въздух. Главата ми се е надула!

— Хайде де! Да не би и ти да си хванала грипа? — попита Карол.

— Не! Аз… защото два часа не съм вдигнала глава от моите руски книги.

— За всеки случай вземи чадър: сигурно ще завали.

— Обичам дъждът да плиска лицето ми!

— А косите, Франсоаз? — каза с укор Карол.

— О, косата ми! Малко ме е грижа!

Когато тя излезе, Жан-Марк въздъхна:

— Тя наистина е изумителна! Как може едно момиче да няма желание да оправя косите си, да се облича?

— Голямо значение ли отдаваш на елегантната външност на жената? — запита Карол.

— Огромно! За мене това е част от самата нея, почти много по-важна от красотата.

Карол загадъчно се усмихна и постави бъркачката върху масата.

— Свърших — каза тя. — Мисля, че тестото ми е готово.

Настъпи мълчание. Жан-Марк тръгна и се прозя.

— Коя беше книгата ти? — попита той.

— „Пирон в клоуна“.

— Какво сензационно заглавие! Възможно ли е?

— Страшна е!

— Е, добре! Ще отида да я чета!

— Вземи я от стаята ми, като минаваш. Тя е на нощната масичка. След малко ще ти донеса чаша грог и аспирин.

— Пак ли?

— Искаш ли да оздравееш? Да или не?

Тя го изтласка навън; той бе с една глава по-висок от нея; на дясната й буза имаше брашно.

Изкачи се по дървената стълба с широки стъпала и парапет от ковано желязо, влезе в стаята на Карол и като се поколеба, остана там за момент. Щорите бяха наполовина спуснати и в полумрака обстановката между стените беше приятна. Над пода от червеникави плочки се мъдреха хубави селски мебели. По средата на едно пано стърчеше удивително и безсрамно ниското брачно легло с широки правоъгълни крака. Върху тоалетната масичка до прозореца бяха наредени бурканчета, туби, флакончета — всичко необходимо за женското кокетство. Парфюмът на Карол най-силно се чувствуваше тук. Тюлена нощница бе хвърлена небрежно върху един стол. На дръжката на прозореца висеше чорап. Жан-Марк вдъхна дълбоко въздуха, сякаш за да се насити напълно, взе книгата от нощната масичка и излезе.

Отпуснал се в леглото си, той бе доволен, че послуша съвета на Карол. В топлината на завивките се почувствува слаб, но по-спокоен. Тръпките изчезнаха. Прочете първите страници на „Пирон в клоуна“. И като се замисли, реши, че не е съвсем лошо тук, на село. Впрочем какво щеше да прави сам в Париж! Дидие Копелен бе отпътувал за Перигор, у братовчеди, Валери — за Шотландия. А Мики… той нямаше желание да я види!… Освен това и Маду щеше да дойде тук, във „Феродиер“. Бе съобщила, че ще пристигне утре. Дано оздравее още сега! Започна да мечтае за грога, който бе отказал. Погледът му шареше по страниците на книгата. Всички герои говореха на невъзможен жаргон. Още във втората глава една ездачка бе намерена заклана в стаята й, стиснала парче розова попивателна в дланта си. „Имаше нещо зловещо и едновременно еротично в това красиво женско тяло, разрязано и потънало в локва кръв“. „Тя сигурно е забравила моя грог“ — помисли си Жан-Марк и се ослуша. Никакъв шум откъм партера. „Може би ще трябва да я повикам“. „Мръсна работа! — каза Джим Хаулен. — Само ако знаех копелето, което е нанесло удара…“ Жан-Марк погледна часовника си: „Пет часът и двадесет минути. После ще бъде много късно…“ „И докато говореше, едно очарователно създание със закръглени ханшове и щръкнали гърди се появи в рамката на вратата. Малори свирна от възхищение“. Жан-Марк се надигна на лактите си. Този път наистина се чу шум. Някой изкачваше стълбите. Карол влезе. Носеше в ръце чаша, пълна с тъмночервена, димяща течност. Още не беше свалила зеления си тюрбан.