Анри Труайя - Ейглетиерови

— Пий бързо — каза тя, като седна в края на леглото.

Той допря устни до течността и веднага отдръпна главата си назад.

— Пари! Не мога!

— Може, може! Помъчи се, драги! Иначе няма да има никакъв резултат. А ето и аспирина!

Той лапна две таблетки една след друга, погълна ги с грога, намръщи се, но продължи да пие. Карол пое празната чаша.

— Каква мръсотия! — изръмжа Жан-Марк. — Гърлото ми пламна.

— Толкова ли си нежен?

— Не, но изглежда, че си турила и динамит вътре!

— Турила съм каквото трябва. Ей сега температурата ти ще спадне. И ако утре не си по-добре, ще повикам доктор Тирегу.

— Какво ще безпокоим доктора заради един грип!

— Недей да спориш! Щом като си болен, трябва да се подчиняваш!

Тя му се караше с нежност и той мълчеше, но в душата му нещо бушуваше. „Ах! Нека ми се кара още, нека се грижи за мене!“ В главата му нахлуха спомени от боледуването му през детството. Винаги все същата картина: затъмнена лампа, лекарства, илюстровани книги, нежности. Обаче тогава го лекуваше Маду… С досада отхвърли тези спомени, които го смущаваха сега в неговата мъжка възраст.

— Ще оправя възглавниците ти каза Карол. — Пък и трябва да те преоблека! Ти си плувнал в пот!

Тя стана, отвори шкафа, извади чиста пижама, кърпа, тоалетна ръкавица и се върна при Жан-Марк, който бе седнал в леглото.

— Я се съблечи — каза тя.

Той свали дрехите си и от въздуха в стаята тялото му, влажно и голо до кръста, настръхна. Карол опря коляно до леглото и се наведе над него. В абажура на лампата той видя на няколко сантиметра от себе си това фино лице със загрижени тъмни очи. От отвореното шише се разнесе лъх на одеколон. След като се подвоуми само за миг, Карол започна да разтрива Жан-Марк. Разтърка гърдите му, гърба, врата, силно разроши косите му.

— Така изглеждаш съвсем мъничък! — каза тя, като се засмя. — Би помислил човек, че си на дванадесет години.

Гласът й звучеше фалшиво. Изведнъж тя се спря. В очите й блесна някакво твърдо, обмислено решение. С погледа си тя галеше раменете, брадата и устата на Жан-Марк. Като в сън той хвана ръката й, свали тоалетната ръкавица и залепи устните си върху топлата, нежна и силно парфюмирана длан. Когато вдигна глава, Карол не бе променила изражението на лицето си. Те стояха така дълго неподвижни и мълчаливи. После, без да има чувството, че е протегнал ръце към нея, нито пък че тя се е наклонила към него, устните им се срещнаха. Помисли си, че тя ще се опомни и ще го отблъсне… Но тя не се помръдна, разтапяше се в целувката и прошепна през зъби:

— Жан-Марк!…

— Обичам те, Карол! — каза тихо той.

— Обичам те! Обичам те…

Блаженството, което изпитваше, беше примесено с някакво чувство на смъртен страх, но това правеше щастието още по-голямо. Мозъкът му бе изсмукан като с фуния. Пропаст, ад… Нямаше значение какво ще последва!

— Обичам те!…

Тя се отдръпна от него с въздишка на задоволство, като дете, което на един дъх бе изпило жадуваната чаша с мляко. Той я обгърна с ръцете си, но сега тя не му подаде устните си.

— Не, Жан-Марк… Слушай… Не, не трябва… Облечи пижамата си… Ще настинеш…

И въпреки това той обсипваше с малки целувки главата й, разтворените й ноздри, които вдъхваха мириса на кожата му. Съпротивата й отслабваше. Той чувствуваше това по движението на тялото й, което му се отдаваше и се отскубваше на интервали. Изведнъж тя скочи на крака. Една врата хлопна в партера. Чу се гласът на Франсоаз:

— Карол? Къде си?

— При Жан-Марк — отвърна тя. — Ела!

Тя издърпа блузата си, оправи косите си и изражението на лицето й стана съвсем непринудено. Преобрази се така мигновено, че Жан-Марк се усъмни дали въобще между тях е станало нещо.

— Ти бързо свърши работата! — каза Карол на Франсоаз, която отваряше вратата.

— Да! Срещнах господин Виньоз в селото. Той ме върна с колата си. Не си ли добре, Жан-Марк?

— Не, не съм много добре…

— Бедничкият ми!…

— Накарах го да изпие един силен грог! — обясни Карол. — Нали обещаваш, че няма да ставаш от леглото, Жан-Марк? Ако имаш нужда от нещо, повикай ни!…

— Все пак той би могъл да слезе долу и да вечеря с нас! — каза Франсоаз.

— Разбира се, стига да има желание! — отсече Карол. — Но сега трябва да почива!

Тя излезе с Франсоаз, а Жан-Марк се отпусна на възглавницата си. С очи, вперени в тавана, той се мъчеше да разбере какво се бе случило, но колкото повече се опитваше да въдвори ред в мислите си, толкова повече се чувствуваше пленен от събитието. За няколко минути светът се бе преобърнал. Променили се бяха всички взаимоотношения между хората. Сега вече не бе възможно да каже дори и една дума в семейството си, без да излъже. Като си припомни как Карол потръпваше от удоволствие от устните му, той се почувствува превъзнесен от любов, от гордост, от самочувствие. Но вътре в него един предпазлив глас му пожелаваше всичко да си остане както преди. И неочаквано се запита дали не е искала само да го утеши, като го е видяла така унесен. „Не! Тя ме обича! Уверен съм! И аз я обичам!“ Лицето му гореше. Задушаваше се под завивките. Отхвърли ги грубо от себе си. Бе изпаднал в такава силна възбуда, че повече не можеше да лежи в леглото. Влезе в тоалетната, обля лицето си със студена вода, облече се, но му прилоша и затова седна на ръба на леглото. От партера долетя буен смях. Даниел се бе прибрал. Той навярно разказваше как е прекарал деня: „Беше неописуемо… Направих три изкачвания… А какво има за гризкане?…“ Жан-Марк нямаше никакво желание да се намесва в шегите на този катерач. Лежеше в леглото си, както бе облечен, и взе криминалния роман, но нищо не можеше да разбере от това, което четеше. Повръщаше му се от умора. Треската забръмча в главата му. Той спусна клепачи и се помъчи да не мисли за нищо.