Анри Труайя - Ейглетиерови

В осем часа Франсоаз почука на вратата му и го попита дали иска да слезе за вечеря. Той тръгна след нея. На масата Карол му се видя загадъчно променена. Нямаше вече тюрбан на главата си, а тъмна коса, загладена като коприна. Златна гривна от големи плоски халки обвиваше китката й. Облечена бе в син панталон и с един стар черен пуловер, който много й отиваше — навярно го бе избрала между десет други, за да изглежда както трябва тази вечер. Лицето й бе придобило израза на уравновесена и всеотдайна майка на щастливо семейство. Как може да се допусне, че само преди два часа същата тази жена е била увлечена, задъхана?… Тя се смееше на шегите на Даниел, спореше с Франсоаз по рецептите за палачинки; но когато те не я гледаха, хвърляше към Жан-Марк нежни погледи. На няколко пъти той се изплаши да не би Франсоаз да долови тези бързи като светкавица мисли, които се разменяха през масата.

— Съветвам ви да си оставите място за десерта! — каза Карол.

Франсоаз смени чиниите, докато Карол донесе палачинките, залети със сироп и обкръжени с лек синкав трептящ пламък.

— Жалко, че татко не е тук! — каза Франсоаз. — Той толкова много ги обича!

Жан-Марк, почувствувал лека болка в сърцето си, погледна крадешком Карол. Тя се усмихваше невъзмутимо.

— Като се върне, веднага ще му направя! — каза тя. — Подайте ми чиниите си!

Палачинките наистина бяха прекрасни. Даниел се тъпчеше за голяма радост на Карол и Франсоаз. Макар че нямаше желание да се смее, Жан-Марк също се мъчеше да бъде весел. Изведнъж усети в устата си някакъв солено-горчив вкус.

— Прощавай, Карол — каза той. — Малко съм изморен. Струва ми се, че трябва да си легна.

Той излетя като вятър, изкачи се в стаята си, хвърли се в леглото си и там, с лице към възглавницата, започна да плаче от нерви, от слабост, от гняв и от любов.

От прозореца на стаята си Жан-Марк видя как Мадлен излезе от колата, как се наведе под чадъра, който Даниел държеше отворен над нея, и как изтича до тротоара, като избягваше локвите. Той изпита такова силно облекчение, че сам се изненада. Най-сетне тя бе тук, със своето хубаво откровено лице, със своя солиден вид. И сега, както в детството, му се струваше, че е достатъчно тя да се появи, за да бъде всичко в ред. Самото й присъствие ще му помогне да превъзмогне любовта си. Стъпки и весели гласове се приближиха. Карол, Даниел и Франсоаз водеха Мадлен в стаята за гости в дъното на коридора.

— Ах, мили деца, какъв потоп! — говореше Мадлен. — Още виждам пред очите си как сноват чистачките на колата ми. Колко ми е приятно, че съм тук, между вас. Но къде е Жан-Марк?

— Боледува от грип. В стаята си е. Сигурно спи — каза Карол.

Гласовете затихнаха.

— А ние вдигаме такъв шум! — зашепна Мадлен. — Нищо сериозно, нали?…

Разговорът заглъхна в дълбочината на къщата. Малко по-късно стълбата изскърца под тежестта на семейството, което слизаше.

Жан-Марк се погледна в огледалото: беше блед, с потъмнели очи. Несъзнателно той свали пижамата си, навлече един дебел кафяв пуловер, извади от шкафа жълт копринен шал и го уви около врата си. Този жест го изненада. На кого искаше да се хареса? Опипа добре избръснатата си брада и отвори вратата.

Семейството се бе събрало в голямата стая. В камината пламтяха запалени дървета. Жан-Марк прегърна Мадлен, закле й се, че е почти оздравял, и я попита как е пътувала.

— Всичко вървя добре — каза тя, — но мъчно тръгнах. В Тюке по време на великденската ваканция винаги има малко оживление в моята търговия. За щастие госпожа Гурмон, моята съседка, се съгласи да поеме магазина ми за няколко дни…

Тя прекъсна, за да запали цигара, изпусна сладострастно дима през носа си и запита:

— А вашата госпожа Тиер как е?

— О! Госпожа Тиер! — подскочи Карол. — Не ми говорете за нея! Тя идва само сутрин и аз съм много доволна. Толкова е мудна, че не бих имала сила да я търпя чак до вечерта!

— Но в такъв случай кой готви?

— Аз. И се справям немного лошо!

Като каза това, Карол се обърна към „децата“, сякаш очакваше да я подкрепят. Погледът й обходи всички и накрая се спря върху Жан-Марк. Той се почувствува като попарен. Защо го гледаше така настойчиво? И то пред всички! Не беше ли се отказала като него от това безумие? Колко хубав беше този следобед! Страшно бе това лице, толкова жизнено и лъчезарно. Вместо да му помогне да се откъсне от нея, тя изпитваше удоволствие още повече да го съблазнява. Не виждаше ли, че той страда в тази жестока и безизходна игра? С така объркани мисли Жан-Марк дочу Даниел и Франсоаз да крещят: