Анри Труайя - Ейглетиерови

— Не искате ли да отидете на гробищата? — попита Фредерик Масар.

— О, не! — каза Франсоаз със съжаление.

Тя имаше среща с Патрик в малкото кафене на улица „Жакоб“.

Урокът завърши с обяснение на текста. Александър Козлов четеше на руски, бавно и откъслечно произнасяше всяка сричка, като наблягаше силно на ударението. После той помоли един ученик да прочете пасажа и да го преведе. След неговия звучен руски глас последва някакво мърморене на развален френски език, който предъвкваше гласните и съгласните така, че бе невъзможно да се долови мелодичността на оригинала. Александър Козлов повтаряше с търпение и снизходителност… Най-несигурна бе Мирел Борделе. Тя сричаше, като едва движеше устните си.

— Вашите „о“ са носови — каза й Александър Козлов. — Звукът „о“ на руски е гърлен. И вашите „а“ също са плахи. Вие едва ги произнасяте… Френският език е с леки фонетични нюанси, а руският е по-твърд, с повече ударения… Вие ще трябва да работите с магнетофон…

Той погледна часовника си и определи следващия урок в христоматията. Студентите се надигнаха в бялата, добре затоплена зала. Тридесет и пет момичета и шест момчета. Същото съотношение бе и в останалите три групи на първокурсниците. В тях имаше най-разнороден свят: момичета, които идваха само за да мине време; други изучаваха езика за свое удоволствие или пък защото родителите им бяха руснаци, или пък защото бе на мода, или идваха ей така за компания на приятелките си…

Франсоаз прибра тетрадката си и излезе от залата. Унесена в мислите си, тя премина през двора, без нищо да вижда. През време на лекцията, която бе продължила час и тридесет минути, тя забеляза, че Александър Козлов е в особено възбудено състояние. За първи път идваше в института, откакто бе в траур. Изглежда, че смъртта на майка му се бе отразила върху отношението му към реалния свят. Той беше едновременно и много по-блестящ, и много по-несвързан от обикновено. Говореше много бързо, впускаше се в неочаквани отклонения, като натрупваше смели формули от желание само да сипе идеи и думи. Неговият рязък тон и бляскащият му поглед предварително отблъскваха всяко плахо желание за съчувствие, породено у другите. Тя почувствува, че той крачи след нея, обаче не се обърна. На входа една група студенти разговаряха пред таблото за обяви, по което безредно бяха окачени листчета, отразяващи някои вътрешни страни от живота на института: стаи под наем; книги за продан; частни уроци по арменски, китайски, малгашки, литературен арабски език; частни уроци по руски, по румънски… Франсоаз размени няколко думи с другарите си и излезе. Не беше изминала и три метра по улицата, когато Александър Козлов я настигна.

— Благодаря ви, загдето дойдохте в църквата — каза той.

Тя се смути.

— Беше съвсем естествено!

— Не, не… беше… накратко, аз бях много трогнат.

Тя се озадачи от промяната, която така бързо стана в него. Сега, когато не бе пред учениците си, отново изглеждаше тъжен, измъчен, съсипан. Свършеше ли представлението, той сваляше маската си. Изпита желание да му помогне. Но какво можеше да се каже на един невярващ? Вървяха по улица „Сен Пер“.

— Искате ли да походим заедно? — прошепна тя.

— С удоволствие.

— Времето е толкова хубаво!

— Ще отидете ли някъде през великденската ваканция? — запита той след кратка пауза.

— Да, ще отида с родителите си в Лоаре, където имаме малка къщичка. А вие?

— О! Аз…

Той горчиво се усмихна. Тя се упрекна заради неуместния си въпрос. Вървейки един до друг, те слизаха към кея. Небето над града бе светло. Слънчеви лъчи се сипеха върху клоните на дърветата, покрити вече с наедрели, лъскави, но още заспали пъпки. Антикварите скучаеха пред откритите си сергии. Франсоаз чувствуваше, че трябва да заговори на Козлов за неговата скръб. Раната не заздравява, ако не се лекува.

— Вие бяхте много привързан към майка си, нали? — каза тя.

— Да. Но рядко я виждах. Струваше ми се, че няма какво повече да й кажа. А сега, когато я няма вече, питам се какво ще правя. Цялото ми детство отлетя наведнъж. Между майка ми и мене имаше толкова много спомени, които бяха скъпи само за нас двамата!…

Те останаха така няколко секунди, без да си говорят. После Александър Козлов въздъхна:

— Джобовете ми са пълни с монети, които вече нямат стойност.

Минувачите ги докосваха. Бързото движение на колите покрай тротоара замайваше младото момиче. „Излъгала съм се. Той е по-човечен, по-нежен, отколкото се показва“ — помисли си тя с радост. Една стръмна стълба водеше от парапета до брега. Те слязоха по стълбата, без да се уговарят. Долу бе тихо и спокойно като на село. Реката, сива и широка, течеше бавно, успокояващо. Някакво куче лаеше в привързаната до брега лодка.