Анри Труайя - Ейглетиерови

— Няма ли да ме целунеш?

И без да чака отговора му, тя му подаде устата си. Учтивостта изискваше да я прегърне. Докато целуваше продължително устните й, тя се притискаше плътно към него, като въртеше ханша си. Той знаеше, че тя никога няма да му позволи повече, и се гневеше, че противно на себе си изпитва някакво глупаво удоволствие. Входната врата зад тях бе полуотворена. Можеше да се появи някой — било откъм апартамента, било откъм стълбите. Тази малка опасност, изглежда, засилваше възбудата на Валери. Жан-Марк почувствува, че се отегчава с тази неопитна уста. Питаше се защо винаги младите момичета първи дават повод. Толкова ли се страхуват да не бъдат отблъснати, че избързват и отнемат удоволствието на мъжете да ги покорят, макар и привидно? Те са така припрени, че човек няма време да ги пожелае. Отскубна се и с ръка леко изправи Валери пред себе си. Тя имаше вид на запъхтян плувец. Може би за нея това наистина да бе един вид спорт.

— Довиждане — каза й той и се спусна по стълбите.

Когато влезе вкъщи към един часа и двадесет минути, той бе убеден, че ще намери семейството на масата, и се готвеше да се извини за закъснението си; но за негова голяма изненада всички бяха обядвали. Събрани в хола — баща му, Карол, брат му и сестра му, — всички приличаха на пътници, застанали на перона на гарата. Той забеляза, че са облечени и обути като за разходка в гората.

— Ние те чакаме, драги мой! — каза сърдито баща му.

— Какво ще правим? — попита той.

Карол се намеси спокойно:

— Тъй като времето, изглежда, ще се оправи, реших, че можем да отидем във „Феродиер“. Ще преспим тази вечер и ще се върнем утре сутрин много рано. Франсоаз и Даниел идват с нас. Ако и на тебе ти е приятно…

— Ами той не е обядвал — каза Франсоаз.

— Голяма работа! — каза Филип. — Какво ли пък сме яли ние!

— Има шунка в хладилника! — намеси се Даниел. — Я се налапай!

Жан-Марк нямаше никакъв план за този неделен следобед, но не го привличаше перспективата на семейния излет. Като се готвеше да откаже, той срещна погледа на баща си, в който се четеше такава настойчивост, разнежи се и се предаде. „Ако не отида с него, той ще скучае във вилата — помисли си Жан-Марк. — Само с мене баща ми може да разговаря като мъж с мъж“. Тази мисъл го накара да се почувствува горд.

— Почакайте ме — каза той. — Ще се приготвя за пет минути.

Изтича в стаята си, разсъблече се, нахлузи един стар панталон, пуловер и спортно сако. Докато се преобличаше, Франсоаз му подаде голям сандвич с шунка и чаша вино.

— Благодаря ти, драга — каза той, като захапа сандвича.

Сестра му го наблюдаваше с нежност, готова да му услужи. С прави коси и ниски токове. „Наистина тя е немарлива към себе си — помисли си той. — Как е възможно да няма нищо привлекателно в нея? А може би всички сестри изглеждат такива!“

В колата той седна, както обикновено, на задната седалка между Даниел и Франсоаз. Пред него пак изпъкнаха като две японски порцеланови вази главите на баща му и на мащехата му, различни и все пак чифтосани. В главата на Жан-Марк неудържимо нахлу споменът за двете глави, които неотдавна бе видял в киното. Една глава замества друга и ето ти приключение! Хипнотизиран от тези две кълба от плът и коси, той не обръщаше внимание на пейзажа от двете страни на автострадата. Обаче, когато наближиха мястото, където бе видял злополуката, сърцето му се сви. Никаква следа. Природата няма памет. В колата никой не заговори за този случай. „Двамата навярно са умрели“ — помисли си Жан-Марк. По радиото свиреше акордеон. Даниел пляскаше с пръсти и се клатушкаше в такт с песента. „Тоя пък ме вбесява — винаги е доволен от всичко! От възрастта е навярно! Не, аз не бях като него на шестнайсет години. Той никога не се замисля, никого не обвинява. Обича Франсоаз, защото е Франсоаз, Карол — защото е Карол, майка си — защото му е майка, баща си — защото му е баща, втория си баща — защото му е втори баща, кучетата — защото са кучета, котките — защото са котки, негрите — защото са негри, пък и мене — защото съм аз… Израз на глупащина или интелигентност?“

Не се клатушкай така! — каза му той. — Ще ме хване морска болест!

И изведнъж се досети, че говори като гувернантка.

— От повръщане ли те е страх? — подхвърли Даниел.

Жан-Марк побледня от гняв. Да го плесне! Но Даниел вече прихна в невинен смях. В думите му нямаше лош умисъл. Впрочем и баща му нищо не бе чул. Нито Карол. А това бе най-важното. Колата летеше много бързо. „Дано не ни се случи нещастие“ — си каза Жан-Марк изведнъж. Той си представи някакво сблъскване, остри болки в костите, лицата издрани от счупените стъкла, навсякъде кръв… „Какво ме прихваща?“ Студена пот изби по слепите му очи. Той се опомни. Наближаваха Бромей. И най-сетне пред портата на „Феродиер“!