Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

… Все още не съм получила издръжката си за февруари… Наистина, Александър, ти прекаляваш… Мислиш ли, че мога да се справя, ако ти не ми помагаш?… Изпращам ти последната снимка на твоя син… Той е втори по правопис и трети по смятане… Тук приложено ти изпращам неговите бележки за срока… Все пак трябва да си дадеш сметка… Ако не на мене, то направи го заради него… Нашият малък Никола има право на…

Сломена, Франсоаз се видя седнала с писмото на колене. Лампата хвърляше остра светлина в стаята, разтурена като от стихия. Мебелите нагоре с краката, жълта бъркотия, миризма на боя, стари книжа, четки — краят на света. Александър имаше син и не беше й казал. Прочете датата на писмото: шест години вече! Коя бе тази жена? Тя стана, направи няколко крачки, като заобикаляше кофите с боя, седна отново съкрушена. Кога ли ще се върне? Щеше ли нейната роля да бъде винаги да го чака? Една разлудяла се муха се завъртя около лампата, отдалечи се и се лепна на стената. Крачетата й се изцапаха с жълта боя. Франсоаз я гледаше как се мъчи да се изскубне. После я освободи с върха на нокътя си. Мухата литна тежко и се върна върху лампата, за да изгори. Върху боята остана бледо петно. Какво да се прави? Как да му заговори? Времето минаваше, а тя не се помръдваше. Чуваше шума на къщата и под себе си, и над себе си, и отдясно, и отляво. Деца слизаха тичешком по стълбите и стените трепереха от това препускане. Сведе очи и машинално зачете заглавията на старите вестници, постлани в краката й: „Утре многоочакваната декларация на министър-председателя…“ Изведнъж изтръпна. Стъпки във вестибюла! Той е! Толкова рано? Вратата се отвори и Александър се спря на прага смаян.

— Каква бъркотия! — провикна се той. — Но ти си работила зверски!… Колко е прекрасно!…

Тя не се помръдваше, онемяла и вцепенена. Тогава той промени изражението си и се приближи до нея. Без да каже нито дума, тя му подаде писмото и снимката. Той хвърли поглед върху тях и се усмихна:

— Ах, намерила си ги! Това е стара история!

— Защо не си ми казал досега? — промълви тя, като мъчно скриваше вълнението си.

— Защото няма никакво значение.

— Как така никакво значение?… Ти имаш син и аз не знаех това!

— Е, добре, сега знаеш! Променя ли се нещо с това?

Тя го изгледа изумена. Той сияеше от лекомислие.

— Най-после, Александър, обясни ми — каза тя. — Ти си имал задължение към него и майка му.

— Какво трябваше да правя според тебе?

— Да се ожениш за нея.

— Аз бях на седемнайсет години, а тя на тридесет!

— Тридесетгодишна!

— Да! Правиш ли сметка на колко години е сега?

— А детето в цялата тази история?

Александър беше отишъл в кухнята, за да си измие ръцете.

— Какво? Детето ли? — каза той, сякаш говореше на вятъра.

— Твоето име ли носи?

— И още какво имаш да питаш?

— Не си ли го признал?

— Да не съм луд! Кое е доказателството, че е мой син?

— Снимката, приличате си… очебиещо е!

Спокойният му глас заглуши шума от водата.

— Не намирам!

Тя го видя да се появява със запретнати ръкави на ризата и с разкопчана яка. Бършеше врата и лицето си в хавлиена кърпа.

— В края на краищата, Александър… невъзможно е да не си почувствувал нищо, когато си го виждал!

— Винаги съм отказвал да го видя!

Той хвърли кърпата върху облегалото на стола. Мокрите му коси висяха върху челото.

— Това е безумие! — каза тя. — Не те разбирам! Ти имаш дете! Би трябвало да бъдеш горд, щастлив! А ти не се интересуваш за него, отнасяш се като чужд към него!

— Не се отнасям като чужд, защото дълго време плащах издръжка на майка му.

— И сега не плащаш вече тази издръжка?

— Не.

— Защо?

— Тя се е омъжила преди две години за един южноамериканец, който я е отвел в Сантяго заедно с хлапето й. Къде е четката за коса?

— В чекмеджето на малката масичка.

Той отвори чекмеджето, взе четката и клекна, за да се среше пред огледалото, облегнато на стола. Франсоаз се въртеше наоколо. Какво можеше да направи тя срещу това лошо отношение, което бе установено много преди нея и към което Александър проявяваше такова безгрижие?

— Никола̀ ли се казва? — попита тя.

— Да.

— На колко години е сега?

— На петнадесет или шестнадесет години, не знам точно…

— И не съжаляваш ли, че никога не си го срещал?

Той се изправи, облече сакото си, издърпа ръкавелите си.

— Защо да съжалявам? Бащинското чувство е женска измишльотина. Жените именно ни убеждават въпреки нашето желание, че ние желаем поколение. За тях майчинството е едно необходимо физиологично състояние, с него са намерили начина да задържат мъжа в семейното огнище. Когато виждам глупаци да тикат детска количка с важен вид по алеите на някой парк, аз мислено отправям похвала към оная, която така хубаво ги е излъгала за тяхното призвание!