Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Като пресичаше улицата, тя стъпи в една локва и изръмжа някакво проклятие. Изкаля се до глезените. Вървеше трудно, краката й бяха тежки. Трябваше да изкачи два етажа. Два етажа, но „след партера“. А стъпалата бяха стръмни и високи. Като стигна до третия етаж, Мадлен се спря, за да си поеме дъх. Две стъкла от прозореца, който осветяваше стълбището, бяха заменени с картон. На тясната площадка имаше четири врати, боядисани в кафеникав цвят. Изтривалките бяха напълно протъркани. Миризма на праз лъхаше на вълни откъм стаичката на портиерката. Все пак Филип би могъл да даде малко пари на дъщеря си, за да си наеме квартира в някоя по-подходяща къща. Когато Мадлен му бе заговорила за това, той се разгневи. Беше на мнение, че ако твърде много се подпомагат в началото, това се отразява зле за бъдещето на младите. На Франсоаз той бе дал само една малка сума, колкото да навлезе в живота. Нямаше да получи нито едно су повече. „Всъщност тя много добре разбра — каза той. — Благодарна ми е заради доверието, което й оказах, като не я глезя!“ Да, разбира се, това бе само теория! Мадлен бе започнала да диша спокойно. Фенекът мърдаше под свитата й ръка. Тя позвъни. Вратата й отвори госпожа Козлова.

Те се прегърнаха.

— Ах, тия анемонии, Маду! Прекрасни са. Пък и бутилка уиски! Александър ще бъде възхитен! Той се прибира към седем часа… Както виждаш, помещението е съвсем малко, съвсем обикновено… Точно такова, каквото ни трябва… Имам намерение да пребоядисам всичко сама. Кажи ми какво мислиш за цветовете: кафяво в антрето, светложълто в дневната стая? Трябва да светне, да се развесели, нали разбираш…

Следвайки племенничката си, Мадлен влезе в едно доста просторно помещение, облицовано с жълтеникави книжни тапети. До стената в дъното стърчеше бюрото в стил Луи XVI с инкрустации от цветя (оригинал от Соние), което тя бе дала на Франсоаз като сватбен подарък. То имаше надут и смешен вид сред останалата мебелировка: байцвано бюро от бяло дърво, сламени столове, продънен диван, покрит със зелено шотландско одеяло. Навсякъде купища книги и книжа. Масата бе вече поставена по средата за вечерята. Една трикрака масичка от бамбук служеше за поставка на грамадната негърска глава с изпъкнали очи. На отсрещната стена висеше голяма, много грозна картина, представляваща дървени къщурки, няколко брези и една нива с жито под тихо и лазурно небе. Мадлен напразно търсеше да почувствува Франсоаз в тази тъжна обстановка. Тук нищо не беше по нейния вкус. Нищо в тази мебелировка не й подхождаше. Тя беше на гости у Александър Козлов.

— Това тук е стенен долап, а ето и кухнята баня… Не обръщай внимание, всичко е в безредие!

След като огледът свърши, Франсоаз поиска да отвори бутилката с уиски.

— Не! — каза Мадлен. — Да чакаме Александър.

Като забеляза, че Франсоаз е с превързан палец, тя добави:

— Какво ти е?

— Порязах се с една консервена кутия — каза Франсоаз.

Тя седна на дивана, а Мадлен срещу нея в един фотьойл. Тъй като нямаха да си кажат нещо важно, заеха се с фенека. Франсоаз го взе на коленете си.

— Колко е миличък! А как умря другият? Разкажи…

Трябваше нещо да говорят, за да избягнат мълчанието. Като разговаряше, Франсоаз свеждаше от време на време очи над своята гривна часовник. Мадлен предполагаше, че тя се безпокои заради закъснението на Александър, но беше твърде горда, за да се оплаче. В осем часа него все още го нямаше.

— Нали не бързаш много? — попита Франсоаз.

— Не, разбира се!

— Александър навярно е задържан от издателя си!

Тя зле прикриваше нервността си. При най-малкия шум по стълбите погледът й се изостряше, тя повдигаше рамене. Отново поиска да налее уиски и Мадлен отново отказа. Дадоха на фенека да яде.

— Знаеш ли — каза Франсоаз, — вечерята ще бъде съвсем обикновена. Говеждо филе, салата — ще бъде готова за пет минути.

Осем часът и половина. Никой. Изведнъж между тях настъпи продължително мълчание, от което толкова се страхуваха. Те се гледаха, усмихваха се една на друга, мълчаха. Франсоаз отиде до кухнята и се върна, като не знаеше какво да прави.

— Успя ли да направиш интересни продажби напоследък? — попита тя.

— Не много — каза Мадлен. — Пробутах масичката за игра на карти с махагонов фурнир… Снабдих се с една прелестна масичка от златно дърво стил Директория…

— Ах! Така ли?

Пак мълчание. „Девет часът без десет! Той пет пари не дава! — помисли си Мадлен. — Ако бях на мястото на Франсоаз, нямаше да се примирявам!…“ Ключ щракна в бравата и Франсоаз скочи на крака преобразена. Александър влезе пъргаво, хвърли пардесюто си върху един стол, целуна Франсоаз, стисна ръката на Мадлен и каза, че бил съкрушен, че не могъл да се прибере по-рано, но без да даде някакво обяснение. Беше купил бутилка водка, която постави в средата на масата. После, като научи, че Мадлен бе донесла уиски, той й благодари сърдечно и се скара и на двете, че са го чакали, за да пият. Откакто бе влязъл, на Мадлен й се струваше, че мебелите започнаха да се оживяват и да оправдават своето съществуване. Тя вече нямаше желание да ги критикува. Някаква загадъчна връзка свързваше тези стари книги, тия книжа, тази чамова етажерка, тази отвратителна лампа с голяма стойка от усукано дърво, тази невъзможна картина с бледосиньо небе и стопанина на къщата. Той поднесе уиски и попита Мадлен: