Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Къде слизаш?

— Ще се прехвърля на „Трокадеро“ и после ще пътувам до Звездата.

— Добре, тогава и аз така.

— Работа ли имаш натам?

— Не, не точно там.

— Тогава защо?

— Ей тъй, за да бъда с тебе.

Бийанкур. Пътниците, които се качваха, ги изблъскваха. Долепил се до Жан-Марк, Даниел се подвоуми за миг, после подхвана разговора, като заговори по-тихо:

— Какво ще правиш тази вечер, Жан-Марк?

— Зает съм.

— В квартирата или навън?

— Навън.

— Тогава може би ще можеш да ми дадеш ключа си?

Жан-Марк се сепна и учудено изгледа брат си.

— Няма да разтурям нищо — подзе бързо Даниел.

— Какво ще правиш?

— Ще заведа едно момиче.

— Момиче?

— Разбира се, не момче!

— Е, добре, драги! Кое?

— Даниела Совело.

Даниел каза името с нежелание. Едно раздрусване на вагона го отдели от брат му. Прозорците звънтяха. Отново се приближиха един до друг.

— Любовница ли ти е? — попита Жан-Марк.

— Не още. Но ми се струва, че това може да стане днес!… Всъщност, ако ти ни дадеш стаята си!… Тя разбра, че вече не е възможно да стоим ей така и само да се натискаме. Пък и аз вече не мога да издържам. Станал съм много нервен. Не е човешко!

Жан-Марк извади ключа от джоба си, подаде го на Даниел и си помисли с отвращение: „Всичко ще разбишкат, всичко ще омърсят. Ще трябва да проветрявам, да сменям бельото след това“.

— Ще поставиш ключа под изтривалката, като излезеш — каза той.

— До колко часа?

— Няма да се прибера преди полунощ. А дотогава вие ще сте офейкали, надявам се!

— Какво говориш! Даниела трябва да си е вкъщи точно в осем часа!

— Не ви остава много време!

— Ех! Не…

— Бедничкият ми!… Надявам се, че всичко ще мине добре!

— Няма причина…

— С момичетата, нали знаеш…

— Знам, знам — въздъхна Даниел, сякаш бе смазан от дълъг развратен живот.

И той се обърна към прозореца, където лицето му се отрази като в траурна рамка.

— Я слушай — измърмори той след миг, — щом като работата се нареди така, няма да те придружа до „Трокадеро“!

— Така си и мислех! — отвърна Жан-Марк, като се усмихна.

— Трябва да я взема от тях. Живеят близо до Военното училище. Ще се прехвърля на следващата спирка. Довиждане, драги!

— Довиждане!

Даниел се отправи към изхода. С две ръце върху дръжката на вратата, с изпъчени гърди и с безстрашен поглед, той изглеждаше готов да разбие с обтегнатите си мускули автомата за затваряне на вратите. Но вратите сами се отвориха бавно и примамливо, когато влакът спря. Даниел скочи на перона, размаха ръце и се спусна към прохода за другата линия. Едно място се бе освободило пред Жан-Марк. Той седна, когато влакът отново потегли. Всичко мърдаше — и полираните плоскости, и изнурените лица. Бялата светлина, която се отразяваше в емайла, изморяваше очите му. С ръце върху коленете, с вдигната глава, той се мъчеше да пожелае Валери в този железопътен декор.

Един букет анемонии за Франсоаз, една бутилка уиски за Александър. Но работата се усложняваше, защото освен това тя носеше фенека, увит в мантото и стиснат под лявата мишница, една много тежка ръчна чанта, чиято дръжка прерязваше дясната й ръка, и чадър, който вятърът накланяше над главата й. Тя не си бе представяла, че те живеят толкова далече от нейния хотел. Тази улица „Бак“ беше безкрайна. Би могла да вземе такси. Във всеки случай беше много мило, че я бяха поканили на вечеря три дни след сватбата. В църквата Франсоаз й се видя, общо взето, сериозна и щастлива в своя светлосив костюм. От време на време тя хвърляше загрижен поглед към Александър, сякаш да се убеди, че церемонията не го отегчава. Мадлен я гледаше в неясен профил, но не можеше да види лицето на другия дори когато се навеждаше. Суров като съдия, с късо подстригани коси. Кой ли дявол я беше накарал да се омъжи именно за него? Краткото слово на абат Ришо, преди да си дадат съгласието, беше прекрасно. Беше говорил за двете религии, католическата и православната, с изключително благородство. Но кой, освен Франсоаз слушаше думите му? Карол, завърнала се от Капри, беше извънредно елегантна в своето черно манто с яка от визон. Филип изглеждаше развълнуван, но всъщност сигурно мислеше за възела на вратовръзката си. Жан-Марк и Даниел, изумени от събитието, не знаеха какво поведение да държат. И от всичко това лъхаше, мислеше си Мадлен, някакво чувство на безпокойство, което тя мъчно можеше да си обясни, но от което от време на време се измъчваше с досада, както се измъчваше и сега, че бе толкова натоварена и не можеше да държи право чадъра си под напора на вятъра. Влажно подухване щипеше лицето й. Или бутилката, или фенекът се изплъзваше. Тя ги наместваше последователно с движение на ръката си. Франсоаз я бе помолила да отиде в шест и половина, „за да имат време тримата да си поговорят, преди да седнат на масата“. Ех, да! Сега вече винаги този човек щеше да бъде между нея и племенницата й. Къщата беше на отсрещната страна, при четните номера.