Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

— Колко е хубаво! — каза Олимпия.

— Кое?

— Тази музика! Наистина модернистите са далече от това!…

Ако трябваше да срещне тази вечер Жан-Марк на масата, нямаше да може да го понесе. За щастие той беше зает. Всеки изминат час, без да го види, беше една почивка за нея. Това наистина показваше, че не го обича вече. На Капри тя почти напълно го беше забравила в компанията на Мануел Селвоза. Странен тип, зловещо изискан. Възхитителен на тенискорта, досаден в салона, прелъстителен в леглото. Петнадесет дни — това беше достатъчно. Сега пък това задръстване пред Орлеанската врата! Всичко бе против нея.

— Ще ме заведеш ли до вкъщи? — попита Олимпия.

Карол каза „Разбира се!“ и стисна зъби. Олимпия живееше на противоположния край, на авеню „Ниел“. „Ще ме забави още най-малко с половин час. Толкова по-добре. Те ще ме чакат!“ Тъй като беше в много лошо настроение, трябваше да развали настроението и на другите!

Когато навлезе в улица „Бонапарт“, беше девет часът без двадесет и пет минути. Портиерът й помогна да паркира колата в двора.

Филип, Франсоаз, Александър и Даниел бяха в салона.

— Най-после! Много се безпокоихме! — извика Филип.

След като набързо се извини, каза една ласкава дума, усмихна се, преоблече се и се вчеса Карол се втурна в кухнята, за да даде нарежданията си. Мерседес се готвеше да облече мантото си.

— Какво правите? — попита Карол.

— Тръгвам си — отвърна Мерседес с язвителен тон. — Бях предупредила госпожата, че днес трябва да си отида четвърт час по-рано.

— Каква е тази история?

— Госпожата може би е забравила, но…

Задушавайки се от гняв, Карол рязко я прекъсна:

— Ще ми направите удоволствието да сервирате преди това вечерята!

Със съсухрено лице, с широко отворени очи, със свити устни Мерседес отсече:

— Не, госпожо.

— Какво?

— Казах не, госпожо. И аз имам право на личен живот. Ние не сме кучета!

— Тогава махнете ми се веднага от очите! От тази минута вие не сте вече на работа при мене! — изкряска Карол.

Тя се учуди на удоволствието, което изпитваше от изпъждането на тази прислужница, след като дълго време бе отказвала да се раздели с нея. Ужасена от бурята, Агнес влезе, свила глава между раменете си.

— Добре, госпожо — каза Мерседес. — Ако обичате да ми уредите сметката…

— Няма време. Елате утре сутринта.

— Неделя е!

— Точно затова. Господинът ще си бъде вкъщи. Той ще ви плати.

— Госпожата наистина ли предпочита господинът да ми плати?

— А, да! В такъв случай…!

— Добре, добре…

Агнес въртеше дървена лъжица в една тенджера само за да се намира на работа.

— Вие ще ни сервирате, Агнес — каза й Карол.

И излезе с бързо движение. Дори и след това рязко решение гневът й не стихваше. Пулсирането на сърцето се забелязваше във вдлъбнатината на гърдите й.

Като влезе в салона, тя съобщи:

— Изгоних Мерседес!

Даниел поиска да се пошегува, но черните очи на мащехата му го накараха да се откаже от това желание. Филип заключи:

— Отдавна трябваше да го направиш!

— Ще дойде утре сутринта при тебе, за да й уредиш сметката — каза Карол.

И като се обърна към Александър, въздъхна:

— Тия хора са непоносими!

Александър поклати глава в знак на съгласие между две глътки уиски. Той си даваше вид, че съчувства на домакинските грижи на Карол. Но Франсоаз знаеше с какъв подигравателен тон той съдеше тия истории на господарките, изоставени от слугините си. Откакто се беше омъжила за него, тя живееше в друг свят, в скромна обстановка и с малко пари, свят, в който радостите и мъките бяха съвсем различни от тия, които се изживяваха тук. И тя, необяснимо защо, се чувстваше горда, че бе избягала от луксозния декор, където бе преминало детството й.

На масата Франсоаз се чувстваше под игото на Карол. Лошото настроение, което би загрозило всяка друга жена, не отнемаше нищо от чара на тази. Към Александър, госта, тя естествено насочваше блясъка на очите си, белотата на зъбите си. Скоро разговорът стана забавна престрелка между тях двамата. Франсоаз следеше тази размяна на думи със смесица от възторг и досада. Тази страст у Александър да разпитва и да напада жените, да предизвиква възраженията им, за да може да проучва по-добре характерите им! Любопитството му не отиваше по-далече, тя беше уверена. Тогава защо страдаше? В никакъв случай не трябваше да изпада в дребнавата буржоазна ревност. Да живее на по-високо равнище. Да гледа далеч пред себе си.

Агнес поднасяше. Александър взе повторно две парчета от печеното. Карол прикриваше раздразнението си зад лека усмивка. Тоя пак щеше да забави сервирането!