Анри Труайя - Гладът на лъвчетата

Той вдигна рамене.

— Да не мислиш, че имам някакво влияние над него!…

— Разбира се, че имаш! Трябва да прекратиш тази история, докато още е време! Видях ги аз двамата! Играят си на малка законна двойка! Най-вече тя!… Една опасна мръсница. Претенциозна, високомерна. Отдава се по сметка като всички проститутки на нейна възраст. Прочее не може да се каже, че е красива. Много къс нос, едри колене…

Тя млъкна, съзнала, че прекалява. Задушаваше се. Свали колието от перли и го постави върху камината. После започна да крачи из стаята, в която само една запалена лампа разпръскваше мека светлина.

— Не навлизай в такива подробности! — каза Филип. — Може би Жан-Марк съвсем няма намерение да се жени.

— Да! Но тя?…

— Това не е достатъчно!

— Но ако това момиче наистина го желае!…

— Добре! Ще говоря с Жан-Марк.

Той спря Карол и поиска да я прегърне. Тя видя да се доближава към нея едно много слабо лице с необикновени слепоочия. Той имаше бръчки по хлътналите си бузи. Колосаната яка зееше на шията му. Обзе я ужас.

— Не — каза тя.

Филип я изгледа учудено. Върху тази маска на застарял млад мъж тя прочете обидата на отблъснатия самец. Защо я желаеше? Защото му описа любовното приключение на Жан-Марк? Защото бе видял на масата дъщеря си с мъжа, с когото споделя леглото? Този лъх на млада любов изведнъж го бе възбудил.

Той поиска да опита отново.

— Остави ме! — каза Карол. — Уморена съм…

Тя седна в един фотьойл и вдигна отмаляла ръка към челото си. Зла усмивка нагърчи лицето на Филип. Той влезе в банята. Тя чу как се разсъблича. После се разнесе дрезгаво тракане: беше се качил на теглилката.

Филип постави парите върху масата и подаде разписката на Мерседес.

— Подпишете тук — каза той.

Тя сложи на носа си очила с черни рамки (при работа не ги носеше) и започна да проверява сметката с недоверчив вид. „Каква гадна мутра!“ — помисли си Филип. Никога не беше се вглеждал в нея с такова внимание. Навярно се беше надявала да разбуди всички, като се яви този неделен ден в осем и половина часа сутринта. Но Филип беше вече станал. Трябваше само да облече домашен халат и да я приеме в кабинета си. Тя стоеше права пред него в своя тъмносин като патладжан шушляк, стегнат в кръста, и четеше, четеше…

— Е, какво? — подзе той нетърпеливо.

— Господинът е забравил, че имам право на два дни отпуск месечно, плюс добавките за квартира и храна! — каза тя най-после със злъчен тон.

— Всичко е вписано на третия ред, в параграфа различни добавки — каза Филип.

— Това не са различни добавки…

— Не си играйте с думите.

— Ако някой си играе тук, това не съм аз, господине, тъй като се касае за моята прехрана. Помирителната комисия ще уважи искането ми. Сметката трябва да бъде подробна…

Той взе разписката разярено, допълни я в полето, после й я върна. Тя извади от чантата си един лист хартия и сравни своята сметка с тази на Филип. Устните й мърдаха бързо. Повтаряше си цифрите на испански. След малко каза:

— А добавките за превоза? Вие сте ги забравили!

— Вярно — каза той. — Колко?

— Трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима.

Той поправи сбора и изръмжа:

— Това ли е всичко?

— Да, господине.

— Тогава подпишете.

— Защо?

— Защото искам да имам документ, че днес съм ви платил както трябва.

— Но вие още не сте ми платили!

— Ами това? — каза той, като показа парите върху масата.

— Липсва за превоза.

Той прибави трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима. Тя дълго брои парите, преброи ги повторно, подреди ги в ръчната си чанта, надраска нечетливо подписа си върху копието на сметката. После, като се изправи, попита:

— А удостоверението ми, господине?

Той беше забравил тази последна формалност. Като откъсна един лист от тефтера си, написа на един дъх върху него, че госпожица Мерседес Марета е работила при него от тази до тази дата като камериерка и че го напуска, свободна от всякакви задължения. След като прочете този лаконичен текст, Мерседес леко се усмихна.

— Това ли е всичко, което господинът намери за нужно да напише в моето удостоверение? — попита тя.

С края на пръстите си тя размахваше листа пред себе си като ветрило.

— Да, наистина! — изръмжа Филип. — И считам дори, че съм много снизходителен! Ако бях поискал да кажа всичко, каквото мисля, трябваше да добавя, че вие сте най-отвратителната личност, която съм познавал!

Лицето на Мерседес не трепна нито веднъж.