Джон Тул - Сговор на глупци

— Какво нагло безочие! — профъфли Игнациус.

Не че ти съчувствам бог знае колко. Ти си затворил душата си и за любовта, и за обществото. Аз понастоящем посвещавам всеки свободен миг на това да се съберат средства, за да могат едни приятели, изцяло посветили се на заснемането на филм за брака между двама представители от различни раси, да доведат докрай своето смело и разтърсващо начинание. Въпреки скромния бюджет самият сценарий е пренаситен с истини, които те карат да настръхнеш, но те са поднесени в очарователна палитра и с изящна ирония. Написан е от Шмуел, когото познавам от отдавна и който ще изиграе ролята на съпруга. Из улиците на Харлем открихме и едно момиче, което ще играе съпругата. Тя е толкова естествена и тъй кипи от енергия, че веднага стана най-добрата ни приятелка. Непрестанно дискутираме расовите й проблеми, като я карам да говори дори тогава, когато тя не иска, и съм убедена, че разговорите й с мен страстно й допадат.

В сценария има и един низък подлец реакционер ирландец, който отказва да приюти под наем двамата влюбени, след като вече са се бракосъчетали. Наемодателят живее в една стаичка, подобна на утроба, по чиито стени са налепени снимки на папата и тям подобни, което ще рече, че публиката, веднага щом зърне тази стая, ще го схване що за човек е. Но все още не сме намерили кой да играе неговата роля. На теб, естествено, тя би прилегнала фантастично. Разбираш ли, Игнациус, само ако можеше да прережеш пъпната връв, с която си привързан към този прогнил град, към майка си и към леглото, ти би могъл да дойдеш тук, където те чакат ето такива предложения. Какво ще кажеш за тази роля? Не можем да ти платим много пари, но ще отседнеш при мен. За музика към филма аз вероятно ще изсвиря нещо протестно или пък нещо за настроение. Надявам се скоро да запечатаме върху филмовата лента великолепния си проект, тъй като Лиола — невероятното момиче от Харлем, започва да ни натяква за хонорар. До момента успях да изстискам около 1000 долара от баща ми, който, както обикновено, е подозрително настроен към цялото ни начинание.

Игнациус, достатъчно вече те осмивах в писмата си. Недей да ми пишеш, докато не се включиш в кипежа на нашето време. Ненавиждам страхливците!

М. Минкоф

P. S. Пиши ми дали искаш да играеш ролята на наемодателя.

— Ще й дам аз да се разбере на тази безочлива уличница! — промърмори Игнациус, като запрати програмката в газовия пламък под яхнията.

„Панталони Ливай“ се разполагаше в две постройки, слели се в едно страховито цяло. Предната бе тухлена търговска сграда от деветнадесети век, като от покрива напираха мансарди с прозорчета в стил рококо, чиито стъкла в по-голямата си част бяха изпотрошени. Третият етаж бе запълнен от кантората, вторият — от склада, а първият — от отпадъчните материали. Долепена до тази сграда, която мистър Гонзалес наричаше „Мозъчният Център“, бе фабриката — хамбарообразен прототип на хангар за самолети. Двата комина се издигаха над тенекиения й покрив под ъгъл, така че образуваха изумително голяма телевизионна антена „заешки уши“, която не приемаше обнадеждаващи сигнали от външния свят, но за сметка на това от време на време изпускаше пушек в най-отблъскващи нюанси. На фона на спретнатите сиви пристанищни бараки, наредени покрай реката и канала отвъд железопътната линия, „Панталони Ливай“ се гушеше като замлъкнал, окаян призив за жилищно благоустройство.

А вътре в мозъчния център кипеше дейност повече от когато и да било. Игнациус приковаваше към една подпора огромна картонена табела, върху която с вадещи очите сини готически букви бе изписано:

ОТДЕЛ ПРОУЧВАНИЯ И СПРАВКИ

И. ДЖ. РАЙЛИ — УРЕДНИК

Тази сутрин той бе пренебрегнал нанасянето на цифрите в регистъра, за да направи табелата, като за целта се беше проснал на пода заедно с картона и синята боя и педантично бе рисувал повече от час. По време на една от безцелните си обиколки из кантората мис Трикси беше стъпила върху картона, но нанесената щета се заключаваше само в малката следа от платненка върху един от ъглите. При все това според Игнациус следата седеше грозно и той така я украси, че тя се превърна в едно вълнуващо стилизирано решение на кралска лилия.

— Колко е хубаво! — възкликна мистър Гонзалес, когато Игнациус престана да удря с чука. — Привнася атмосфера в нашата кантора!

— Какво означава? — попита мис Трикси, която бе застанала точно под табелата и я разглеждаше с неистов интерес.