Филип Рот - Синдромът Портной

И така, в здрача над замръзналото езеро в градския парк, докато се пързалям зад пухкавите червени наушници и трепкащите жълти къдрици на някоя непозната шикса , аз научавам какво значи копнеж . Това е повече, отколкото едно сърдито тринайсетгодишно еврейско мамино момченце може да понесе. Извинете ме за тези подробности, но това са най-мъчителните мигове в моя живот — научавам значението на думата копнеж , научавам значението на думата терзание . Ето, вървят си миличките забързано по крайбрежната алея, кънките им звънтят по изринатата пътека между боровете — и ето и аз тръгвам (ако посмея!) Слънцето е почти залязло и всичко е в пурпур, докато ги следвам на безопасно разстояние. Пресичат улицата както са си с кънките и с весел смях нахълтват в малката сладкарничка край парка. Докато аз събера кураж да вляза през същата тази врата — всички погледи, разбира се, ще бъдат приковани в мен! — те вече са свалили наушниците и са разкопчали якетата си, надигат чаши с топъл шоколад, между гладките си пламнали страни — и онези нослета загадка на загадките! Всяко едно изчезва напълно в чашата с шоколад и след това се показва, без да е изцапано дори с капчица! Господи, как безнаказано си хапват те преди вечеря! Какви момичета! Лудешки и необмислено аз самият си поръчвам чаша шоколад и продължавам да си развалям апетита за вечерята, която ми се поднася от пъргавата ми майка точно в пет и трийсет, когато баща ми влиза в къщи „изгладнял“. После вървя след тях до езерото. После ги проследявам покрай езерото. Най-сетне моят екстаз свършва — те си отиват в къщи при своите правилно изразяващи се бащи и спокойни майки и самоуверените си братя, които живеят всички заедно с хармония и блаженство зад гойските си пердета, а аз тръгвам обратно към Нюарк, към моя бясно пулсиращ живот със семейството ми, което сега живее зад алуминиевите венециански щори, за които майка ми е спестявала години наред от парите за храна.

Колко много сме се издигнали в социалната стълбица с тези щори! Майка ми има чувството, че едва ли не стремглаво сме били изстреляни във висшето общество. Голяма част от живота й сега е отдадена на бърсането на прах и лъскането на всяка една от ламелите на щорите; през деня стои зад тях и ги бърше, а по здрач наднича между своите чистички щори към снега, който е започнал да се сипе на светлината на уличната лампа, и започва да помпи машината си за тревоги. Обикновено е въпрос на минути, преди съвсем да пощурее. „Къде се туби още?“ — изстенва тя всеки път, когато на улицата проблеснат фарове и не са нашите. Къде, о, къде е нашият Одисей? Над нас чичо Хайми си е в къщи, отсреща Ландау си е в къщи, до нас Силверстейн си е в къщи — всички са се прибрали до пет и четирийсет и пет с изключение на баща ми, а по радиото съобщават, че откъм Северния полюс към Нюарк приближава страхотна снежна буря. Да, няма никакво съмнение, можем дори да се обадим на „Такерман и Фарбър“ за приготовленията по погребението и да започнем да каним гости. Да, достатъчно е да се заледят пътищата, за да се стигне до заключението, че баща ми, след като е закъснял петнайсет минути за вечеря, се е забил в някой телеграфен стълб и лежи мъртъв в локва от собствената си кръв. Майка ми влиза в кухнята с лице, което вече напомня Ел Греко. „О, гладните ми арменчета, почакайте, няма смисъл да чакате“… И кой не би потънал в скръб? Само си помислете за годините, които ни чакат — двете й невръстни деца без баща, самата тя без съпруг и подкрепа, само защото изневиделица, точно когато този нещастник си е тръгнал за къщи, е започнало да вали сняг.

Междувременно аз се чудя дали след като баща ми е мъртъв, ще се наложи да работя след училище и в събота и следователно ще трябва да се откажа от пързалката в парка Ървингтън — да престана да карам кънки с моите шикси , преди дори да съм успял да разменя и дума поне с една от тях. Страх ме е да си отворя устата, защото ми се струва, че ако го направя, няма да излезе нито звук — или ще кажа нещо нередно . „Портной, да, това е старо френско име, произлязло от грешното произнасяне на «порт ноар», което означава «черна врата». Очевидно през средните векове във Франция вратата на нашето фамилно имение е била боядисана…“ и т.н. и др. Не, не, те ще чуят това ой накрая и с номера ми е свършено. Тогава Ал Порт или Ал Парсънс! „Здравейте, госпожице Макой, мога ли да се попързалям заедно с вас, името ми е Ал Парсънс…“ Но нима Алън не е толкова еврейско и чуждо, колкото Алекзандър? Знам, че има един Алън Лад, но има и Алън Рубин — приятелят ми от отбора по софтбол. И само гледай к’во става, като чуе, че съм от Уикуейк. Но какво значение има в края на краищата — мога да излъжа за името си, мога да излъжа за училището, но какво да правя с този шибан нос? „Изглеждате много приятен човек господин Порт Ноар, но защо непрекъснато криете средната част на лицето си? Защото внезапно се е разкрила — средната част на лицето ми! Защото изведнъж е изчезнало малкото копче от детството, онова красиво малко петно, което хората обичаха да разглеждат в бебешката количка, и, о, чудо, средната част на лицето ми се е устремила едва ли не към Бога! Порт Ноар и Парсънс — топки, момче, през средата на лицето ти пише с големи букви Е-В-Р-Е-И-Н! Я му вижте човката, за Бога! Това не е нос, а маркуч! Разкарай се, чифутче! Изчезвай от леда и остави момичетата на мира!