Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

— Това е по политически причини — повтаряше той във връзка с разследването в болницата.

Муди поддържаше квалификацията си, като посещаваше безброй медицински семинари, но за жалост не можеше да приложи на практика придобитите познания.

И двамата се тревожехме за парите, но аз вярвах, че ако може да се върне на работа, нещата ще се оправят. Никоя болница нямаше да му позволи да практикува анестезия, докато следствието продължава, но той все още можеше да практикува обща остеопатична медицина. Винаги съм смятала, че точно там му е силата.

— Би трябвало да отидеш в Детройт — предложих аз. — Иди отново в болницата на Четиринайста улица. Те винаги имат нужда от хора.

Това беше мястото, където беше започнал, пък и все още имаше приятели там.

— Не! — отговори той. — Смятам да остана тук и да се боря.

Дните минаваха и той ставаше все по-заядлив — караше се с мен и децата по най-малките и често пъти измислени поводи. Престана да посещава медицински семинари, защото не искаше да се вижда с други лекари. Прекарваше по цели дни в креслото, разсеяно гледаше през прозореца, мълчеше или придремваше. Понякога слушаше радио или четеше книга, но в нищо не успяваше да се съсредоточи. Отказваше да излиза навън и не искаше да се среща с никого.

Беше ясно, че се намира в депресия, но не искаше да слуша никого и отхвърляше всички опити да му се помогне.

Известно време поддържах спокойствието и уюта в дома, защото ми се струваше, че така би трябвало да постъпи всяка жена. Безпокойството влияеше зле и на мен. Няколко пъти в седмицата отивах с децата в Банис-тър, но Муди вече не ни придружаваше. Стоеше си вкъщи, погълнат от лошото си настроение.

Седмици наред се примирявах с положението, като избягвах всякаква конфронтация, и се надявах, че той ще излезе от летаргията си. Бях сигурна, че това не може да продължи много дълго.

Постепенно обаче седмиците се превърнаха в месеци. Прекарвах все повече време с баща си в Банистър и по-малко у дома, защото апатията на Муди ме влудяваше. Нямахме никакви доходи, спестяванията ни се стопяваха.

Отлагах този разговор, доколкото бе възможно, но накрая избухнах.

— Отиди в Детройт и си намери работа! — казах. Муди ме погледна строго. Мразеше да повишавам тон, но това сега не ме интересуваше. Поколеба се, не знаеше какво да ми отговори.

— Не! — отвърна той с тон, който уби всякаква надежда за промяна, и се отдалечи.

Избухването ми го подтикна към по-шумна форма на депресия. Непрекъснато повтаряше едно и също:

— Отнеха ми лекарските права, защото съм иранец. Това никога нямаше да стане, ако не бях иранец.

Някои от лекарите в болницата бяха все още на страната на Муди. Наминаваха от време на време да ни навестят, а после споделяха с мен опасенията си от мрачното настроение на Муди. Един от тях, опитен психиатър, предложи да идва редовно, за да разговаря с Муди.

— Не искам! — отсече Муди, — Не искам да говоря за това.

Опитах се да го убедя да отиде при друг психиатър.

— Знам повече от тях — каза той. — Няма да ми помогнат.

Никой от приятелите и роднините не подозираше за дълбоките промени, които настъпваха у него. Вече не канехме гости, но това беше разбираемо, като се имаха предвид финансовите ни затруднения. Никой от познатите ни не знаеше докъде бе стигнал Муди в депресията си. Той не можеше да им каже, а аз не исках.

Намерих си работа на половин работен ден в една адвокатска кантора. Муди се вбеси, защото той смяташе, че жената трябва да си стои у дома и да се грижи за съпруга си.

Угнетен от липсата на перспективи и с разбито самочувствие, сега трябваше да понесе и този нов удар, който го лишаваше от мъжкото му достойнство. Опита се да възвърне превъзходството си над мен, като настоя да си идвам всеки ден по обяд, за да му приготвям яденето.

Примирих се с това безсмислено желание, отчасти за да го успокоя и отчасти, защото самата аз се чувствах разстроена и объркана. Вече нямах ясна представа за ролята на всеки един от нас в брака ни. Изглеждаше, че аз съм по-силната, но ако това беше така, защо тогава притичвах всеки ден до къщи, за да приготвям обяда? Отговор нямах.

На обяд често го сварвах още по халат. Приготвях яденето и тичах обратно на работа. Вечерта намирах мръсните съдове върху масата, а съпруга си — излегнат на дивана.

„Щом е недоволен, че работя, защо не направи нещо“ — казвах си аз.

Това странно съществуване се проточи повече от година — време, през което работата ми даваше самочувствие, а личният живот ми го рушеше. Работата ми, която в началото беше само временна, се превърна в целодневен ангажимент. Заплатата ми, разбира се, не стигаше за живота, на който бяхме свикнали, още повече, че спестяванията ни се бяха стопили. Отново наложих волята си на Муди и обявих хубавата ни къща за продан.