Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

Отново бях притисната до стената. Утре нямаше да се срещнем с хората на Амал, а и нямаше как да му разкажа за последното и най-страшно усложнение.

Треперех от страх и студ, докато чаках гостите. Гледах да съм заета с нещо, а всъщност трескаво обмислях положението. Трябваше да се свържа с Амал. Той щеше да измисли как да ни изведе от тази къща. Потреперих, къщата наистина беше изстинала. В главата ми започна да зрее една идея.

— Отоплението е спряло — оплаках се на Муди.

— Повредено ли е, или ни е свършило горивото? — попита той.

— Ще отида да говоря с Малихех. Може да е от пещта — казах, като се надявах, че думите ми звучат естествено.

— Добре.

Тръгнах към апартамента на Малихех уж без да бързам. Попитах я на фарси мога ли да използвам телефона й. Тя кимна. Знаех, че няма да разбере нищо от телефонния разговор на английски.

Амал вдигна телефона веднага.

— Няма да стане — казах. — Не мога да дойда. Не мога да изляза от къщата. Тук си беше, като се прибрах днес, и очевидно нещо подозира.

Амал въздъхна тежко в слушалката.

— И иначе нямаше да стане — каза той. — Току-що говорих с хората от Захидан. От сто години не са имали такива снегове. Невъзможно е да се преминат планините.

— Какво ще правим? — вече плачех.

— Само не се качвай на този самолет. Той не може да те качи насила.

— Не тръгвай — каза ми Чамсей вечерта, когато ме хвана за момент сама в кухнята. — Не се качвай на самолета. Виждам какво става. Щом заминеш, той ще заведе Махтоб при сестра си и отново ще се захване със семейството си. Не тръгвай.

— И аз не искам — казах. — Не искам без Махтоб. Усещах как примката на Муди се стяга около врата ми.

Бях притисната до стената. Той притежаваше силата да ме принуди да се кача на самолета, можеше да ме заплаши, че ще ми вземе Махтоб. Не можех да понеса мисълта, че ще я оставя тук и ще се върна в Америка сама. Не исках да я загубя.

Не можех да се храня и от разговора не чух почти нищо.

— Какво? — попитах в отговор на нещо, което ханум Хаким ме бе попитала.

Искаше да отидем в нещо като кооперативен магазин. Били докарали леща, която обикновено трудно се намираше.

— Трябва да ги заведем, преди всички да си заминат — каза тя на фарси.

Чамсей също искаше да отиде. Съгласих се и аз, без да се замислям.

По-късно вечерта, когато Чамсей и Зарий си бяха тръгнали, Махтоб си бе легнала, Муди преглеждаше последните няколко пациенти, а семейство Хаким и аз седяхме в хола и пиехме чай, най-неочаквано се появи неканен и особено нежелан гост — Мамал.

Поздрави семейство Хаким, най-безцеремонно поиска чай, след което с обичайната си гадна усмивка измъкна от джоба си самолетен билет и го размаха пред лицето ми.

Насъбралият се от осемнайсет месеца гняв избухна в мен. Не можех да се контролирам.

— Дай ми билета! — изкрещях. — Ще го скъсам.

Ага Хаким веднага се зае да ни помирява. Започна да ме разпитва тихо и внимателно. Не говореше английски и Мамал можеше да ни превежда, но отказа. Трудно ми беше да изразявам мислите си на фарси, но отчаяно се опитвах, защото го имах за приятел и съюзник.

— Не можете да си представите какво съм изживяла тук — изхлипах. — Той ме държи насила. Исках да си отида в Америка, но той ме принуди да остана.

Семейство Хаким бяха наистина изумени. Ага Хаким продължи да ми задава въпроси, а след всеки мой отговор по лицето му се изписваше болка. Ужасните подробности от изтеклата година и половина излизаха наяве.

Все не можеше да си обясни:

— Тогава защо не се радваш, че ще си отидеш у дома и ще видиш семейството си?

— Искам да си отида и да видя семейството си — обясних аз. — Но той иска да остана, докато продам всичко, и след това да донеса доларите тук. Баща ми умира. Не искам да ходя в Америка по работа.

След като приключи с пациентите си, Муди дойде при нас в хола и попадна на кръстосания разпит на Ага Хаким. Муди му отговаряше спокойно на фарси. Престори се на изненадан, сякаш за първи път чуваше, че не искам да замина.

Накрая Ага Хаким каза:

— Е, добре, след като Бети не иска да замине, ще я принудиш ли да го направи?

— Не — каза Муди. — Направих го заради нея, за да види семейството си.

Муди се обърна към мене:

— Искаш ли да заминеш?

— Не! — отвърнах бързо.

— Добре тогава. Какво има повече да се приказва? За теб го правя, за да видиш умиращия си баща. Щом не искаш, твоя си работа.

Думите му преливаха от искреност, любов и уважение към мен, от почит към мъдрия съвет на Ага Хаким. Въпросът беше уреден.