Бетти Махмуди - Не без дъщеря ми

За първи път пристигах при него, без да му се обадя предварително, и на лицето му се изписа изненада и уплаха. Разбираше, че положението е критично.

— Не мога да повярвам — каза той, като гледаше паспорта. — Това е нещо нечувано! Не съм и сънувал за такива връзки. И аз имам връзки там, но подобно нещо не е по силите ми.

— Какво да правя сега? — попитах. Амал разгледа внимателно паспорта.

— Тук се казва, че си родена в Германия — забеляза той. — Защо? Къде си родена?

— В град Алма, в Мичиган.

Амал се замисли.

— На фарси Алман означава Германия. Добре. Кажи на Муди, че утре ще трябва пак да отидеш там, за да оправят грешката. Този паспорт просто няма да мине. Иди пак в паспортната служба утре сутринта. Остави го и си тръгни. Не им давай възможност да го поправят веднага! После ще кажеш на съпруга си, че са го задържали. Ще им отнеме време да го оправят.

— Добре.

Тръгнах си от офиса на Амал и прекосих целия град. През ума ми минаваха какви ли не планове. Толкова се бях замислила за тази грешка в паспорта, че като се прибрах, Муди ме хвана неподготвена.

— Къде беше? — изръмжа той.

— В паспортната служба.

— Те ми се обадиха в един часа и ми казаха, че вече са ти дали паспорта.

Говореше тихо и злобно.

— Така ли?

— Да.

— Е, съжалявам, че закъснях. Движението по улиците беше отвратително. И докато сменя всички тези автобуси…

Муди ме погледна подозрително. Беше готов да ме обвини в лъжа, но аз отклоних вниманието му.

— А и тези тъпаци! — казах и му бутнах паспорта в ръцете. — Погледни! След като ги чаках цял ден, те да объркат паспорта ми. Написали са Германия. Трябва да го отнеса обратно и да ги накарам да го оправят.

Муди разгледа паспорта внимателно и се увери, че казвам истината. Паспортът не отговаряше на свидетелството ми за раждане.

— Утре! — изръмжа той и повече нищо не каза.

На сутринта го помолих да ме пусне в паспортната служба сама. Предишния ден се бях справила добре. Той обаче дори не изслуша доводите ми. Пренебрегна вече записаните си пациенти и ме натика в едно радиотакси. Изкомандва шофьора и скоро отново се оказахме в паспортната служба. Той откри приятеля си, даде му паспорта и само след пет минути коригираният документ беше отново в ръцете му. Като с вълшебна пръчка.

Сега вече имах официално разрешение да напусна Иран.

Сама.

Муди ми запази място за един швейцарски полет. Самолетът тръгваше от Техеран в петък на 31 януари.

— Всичко е готово — каза Амал. — Най-сетне. Беше вторник сутрин, три дни преди моя полет. На следващия ден двете с Махтоб трябваше да тръгнем, докато Муди е на работа. Щяхме да изпреварим плановете му с два дни.

Обсъдихме с Амал всичко до най-малките подробности. Въпреки неговите усилия планът му да летим до Бандар Аббас и да напуснем страната с моторница още не беше готов. Тъй като действията на Муди ни принуждаваха да бързаме, Амал се беше насочил към един от резервните планове. С Махтоб щяхме да пътуваме от Техеран до Захидан със самолет, който излиташе в девет часа сутринта. После щяхме да се присъединим към един отряд от професионални контрабандисти, да преминем през скалистите планини до Пакистан. Контрабандистите щяха да ни придружат до Кета в Пакистан. Оттам щяхме да отидем със самолет до Карачи.

Обзе ме паника, защото преди време бях прочела във вестника за една австралийска двойка. Били отвлечени от разбойнически племена в Кета и откарани в Афганистан, където ги държали цели осем месеца, преди да ги пуснат. Можех да си представя ужасите, които са преживели.

Разказах на Амал за прочетеното.

— Истина е — каза. — Непрекъснато стават такива неща, но няма начин да се избяга от Иран, без да се рискува.

Опита се да ме успокои, като ме увери, че племенният вожд на тази територия контролирал и двете страни на границата и му бил личен приятел.

— От всички начини да се избяга от Иран — каза той — този е най-безопасният. Връзките ми там са най-сигурни. Планът ни за Бандар Аббас, пък и другите се бавят. Поради снеговете Турция е недостъпна. По това време на годината контрабандистите я избягват. Снегът е много дълбок и времето — много студено. Във всеки случай пътят през Захидан е по-безопасен, защото човекът там ми е приятел, а и патрулите по границата с Турция са доста повече.

Време беше да се действа. Не можехме повече да се успокояваме с магическата фраза на Амал: „Имай търпение.“ Сега идваше ред на девиза на баща ми: „Да искаш, значи да можеш.“